Исяли на исяли ек човру ром. Къка ром керлали бут буци. Зивисъ, рацяса, са керлали буци, ти са на рьсъна ли лиски у парес. Ек зес вакеряли пъ румеки:
– Шун ромние, киде да киде амин са нанъй, мъ ля ман, мъ жа жи те Девел ти пуча ман листар соски сим кидибор човру, соски на дела ман късмеци.
– Ромия, ту жанса ти буци, жа катиту мангиса.
Ляли пис ода, гелули ти родил и Девлис.
Пхиряли, пхиряли, ек зес, дуй зес, дикхяли екхи чобъйс.
– Ой, карига бе пхрала? – ривисейлули у чобъй.
– Жава – пхенел о ром – те рода е Девлес. Керава буци зивисъ, рацяса, са сим чоро, на ръсъна манги у парес. Ка мангав те керел ман да барвало.
– Абе хазъри жас жи ко Девел, соски на пучес и Девлес манги? Аки ме сим чобъй, кими иси, кими нанай бакръ, ама хер бреш чшинаса бакръс е Девлеске, кераса курбай, пали канату авила вакъци те стрижизас е бакрен, са и пошом чшорила. Цизяли о ром пали, ръстули жи екхи амброинати.
– Ромия, ту кариг пхиреса, со кереса? – пучяли и амброин.
– Ка жа жи ко Дел, те пуча ман лестар со те кера, со те тхова,
– Хазьри жаса жи ко Дел, пуч лес соске лачшес барява, пхирава. Пали палал му цвяти чшорила, наши керава амброл. Пуч и Девлес состар си кия.
– Лачшо – пхенел о ром. – Ка пучав.
Цизяли о ром. Зес, дуй, трин, ръстули ек манастири. Дикхел о Дел рандел. Рандел ама до чапенца. И екхе вастесте чапа, и коли вастесте чапа. Састо зес ни мару хъяс, ни пияли, прибиризяли пис цикури куибате. Кули цикъръ куибате – кандилка. Кидя да бещяс миндерици, тхояс англал песте ек кора мару ти ляс те хал. Пашяс песке. Куда ром, ов да леса. И явин ушила, пали жала о Девел ти керел буци. Ляс ти керел буци, иси лес ек гурув, ралос, нанай чапа. И рат прибиризяли пис – ек баро кхероро, иси андре маса, чиние, ке дувари иси дуваре лампис. Ханели маро, пашлели. И авръ явинати лела пис о Девел пале жала ко къри, ама вече иси лес дуй, трин гавазя, вакерла ту ка керес кълес, ту ка керес акълес. Битти о зис ки жана кхере. Co ти дикхел о ром – нанай цикуру кхер, иси бару бинас андръ-чираця, креватя, пухена шаранди. Пашиле. И явин накхле трин зис, о Девел пучела лис:
– Абе мо пхрал, дуй-трин зис пхирян пала манди, акер соски ъян, со тхоян?
– Абе Девла, ъим, сяли паш туте, дикхава тут керса буци…
– Акер соски ъян, со керян?
– Ами ме да керава буци, долашейрум, са сим чоро насим барвало. Соски?
Ту кана сянас паш манди дикхян: англуну зес керава буци до чапенца. Дим, чшим, мударим ман буцятар, агоръ со исяс мъ масати – ек кора маро, ти ек кандилка. Ту сян, пхена, кудълендар кеси керди англуни рат. О дуйту рат дикхян ман ке сом барвало – маса иси ман, дуварлампа иси ман… Куда жъне сине са барвали. Ов, пхена си керде ано дуйту рат. О тринто рат на дикхян со бинас иси ман? Акула, пхена, бут барвали, падишахуя. Ов, сине керди ано тринто рат. Соту ти керес са киятар, чоро ка овес. Cap ту сян бендо. Ама чоро на чоро дяв тут кувеци ти овис лошадо.
Ушилули о ром ти жал песке, ама ирисейлули.
– Cap ававас, пхена, ко дром ляс ман мамуй ек чобай. Ов да ровила пис – хер бреш чшинла курбай, иси лес бут бакре, ама кана авила вакъци ти лел пи пошом, са пхенла, чшорила и пошом.
– Ти акерес лиски бут сасципе мандар, хер бреш те чшинла о Хедерлезески, куля кузус си билачшо пали и лачшън кузден бикнел. Ти акерес лиски ти чшинил лачшъ кузус ти озаман лискъ буця ка овен.
– Наис туке, Девла, исиман панда те пучав тут.
– Акер де.
– Cap ав, рацердом екхи амброинати. Пашъом, вой да дикхела. Акеряс ман те пучав тут соске лачшъс пхирила, ладазила цвятуса, пали кана авила вакъци ти дел амброла, са шуцюла.
– Ти вакерес лаки – пхена о Девел – лакъ дибесте иси гарадо златус. Ти лел куда златус, ти чшидел лис и киде ка дел емиши, амбро¬ла.
– Наис, ачшо Девлеса, жа Девлеса.
Съкълдъли о ром те жал писки.
Демлете, накхила у ром кудуя амброинатар, акерла лаки.
– Шун со, тере дибести иси златус.
Куда златус керла таципи кана авила вакъци ти дес амброла, ти ту шуцьоса. Трябва кхек те инкалел куда златус, ти чшидел лес ти ту ка опръйзес тут.
Лачшо-пхена и амброл. Ляли пис о ром ти жал песке ти накхитули туря къшлати. Дикхяли ек ром кхидел каштен.
– Co керса? – пучяле лес. – Жава ти чшингера манге кашта.
– Шун со, мук те кашта, жа кули амброинати, си ла прандисардо златус.
Инкал лес, ле лис туке.
– Лачшо – пхена о авер ром. Геяс куда ром, дяс, чшяс, инкъяс бут златус. Дяс пес гози керяс манги куда ром лачшипи те овав барвало. Ачш, пхена, акана ти ля ек торбас златус ти лига лес леске. Ов къле прутятар ка накхел, ка тховав о торбас ко прут. Кидя, кидя кердас манге лачшипе, ов да ти овел барвало.
Тхояли о торбас златус опрал, ти гаръяли пис телал и прут ти дикхел дали о ром ка лел о златус.
Обаче, амаро ром, о чоро, кана ръстяс жи ко прут вакердас пес¬ке. Абе Девла, кидибор са путярде якхенца, соске на накхава къдия дром пханде якхенца? Ляс ода, пхандяс пъ якха, накхяс куля риг. Ей, накхлом, пхена. Ти кидя да о късмеци лиско нашляс, наши ляс куда златус.
Цизяли амаро ром ти жал песке, ти накхистули кариг о чобайсте.
– Со олу, амала, со кердан пучян и Девлес? – ляли лес мамуй о чобай.
– Вакеряс, чачос чшинеса ту курбъй и Девлеске, ама дебре чшинеса зиедес кузус. Вакеряс те чшинес лачшъ кузус. О лачшо дела лачши пошом.
– Лачшо – пхена. – наис туке. Ръстяс ли кхере о ром, и руми лес¬ки пучяс лес.
– Е, со кердян ромия, cap си, со си?
– Со ти вакера туке, ромние. Амен сямъс англоне ратятар керде. Сарту сям керде агу ратятар, киде да ка жас аменге.
НИЕ СМЕ ОТ ПЪРВАТА ВЕЧЕР
Имало нямало един беден ром. Той много работел. Трудел се и денем, и нощем, а парите все не му достигали. Един ден рекъл на жена си:
– Слушай, жено, така и така все нямаме, ще отида при Господ да го питам защо сме толкова бедни, защо нямаме късмет.
– Мъжо, ти си знаеш работата, иди щом си решил.
Тръгнал той да търси Господ. Вървял, вървял, ден, два дни, срещнал един овчар.
– Къде така, братко? – извикал му овчарят.
– Отивам да търся Господ – отговорил ромът. – Все работя, денем нощем не спирам, а все съм беден. Ще го попитам защо след като работя толкова много, не съм богат.
– Я тъкмо отиваш при Господ – казал овчарят – защо не го попиташ и за мене. Ето аз съм овчар, понякога имам, понякога нямам овце, но всяка година коля агне за Господ, даваме курбан, а като дойде време да стрижем овцете, вълната им все се разсипва.
Тръгнал пак ромът, стигнал до една круша.
– Ромия, накъде си се запътил така? – попитала крушата
– Ще отида до Господ да се посъветвам с него що да сторя.
– Тъкмо отиваш до Господ, попитай го защо е така – добре раста, добре разцъфтявам, а после цветовете ми окапват, не мога да дам плод. Попитай Господ защо все така ми се случва.
– Добре, ще попитам – обещал ромът.
Тръгнал пак, вървял ден, два, три, стигнал един манастир. Гледа в градината на манастира Господ копае. Копае, но с две мотики. И в едната ръка мотика, и в другата. Цял ден ни ял, ни пил, все работел. Прибрал се привечер в една малка колиба, където вече светело кандило. А с него в колибата влязъл и нашият ром, седнал на миндера. Господ сложил пред себе си кора хляб, това било яденето му. Като хапнал, легнал да спи. Легнал и ромът. На сутринта Господ станал рано и пак отишъл на работа. Този път имал и рало, и волове, мотиките ги нямало. Прибрал се вечерта в малка спретната къщичка, в която имало маса, столове, покъщнина и дори нощни лампи. Нахранили се с рома, легнали да спят. На сутринта Господ пак станал рано и отишъл в полето. Ама там вече имало няколко работници, на които той заръчал каква работа да свършат. Отишъл си денят и те се прибрали. Що да види ромът – малката къщичка я няма, а на нейно място – палат. С легла, маси, столове, миндери, пухени възглавници и много слуги. Навечеряли се и легнали да спят. На третия ден ромът щъкал насам-натам около Господ и все не смеел да го заговори. Тогава Господ го попитал:
– Братко, вече трети ден си с мен, гледам те – работлив си, кажи сега какво те води насам?
– Господи, дойдох при теб и гледам, че все работиш – казал ромът – И аз работя, не се спирам, а защо все съм беден?
– Докато беше с мене, ти видя, че първия ден работех с две мотики – казал Господ – Убивах се от работа, а накрая какво имаше на масата ми – кора хляб и кандило. Ти си от тези, които са сътворени през първата вечер. На втората вечер видя, че се замогнах, имах всичко. Бях като хората, направени на втората вечер. А на третата вечер знаеш, че имах палат. С това разполагат тези, които са създадени на третата вечер – падишасите. И ти каквото и да правиш, все тая – беден ще бъдеш, както си роден. Но, беден-небеден, аз ще ти дам сила да бъдеш весел и щастлив.
Станал ромът да си ходи, но се сетил, че има още въпроси.
– Като идвах към тебе, Господи – рекъл той – по пътя ме срещна един овчар. И той се оплаква – всяка година давал курбан, колел агне, а като идвало време да си прибере вълната от овцете, тя се разсипвала.
– Да му кажеш много здраве от мене на овчаря, дето всяка година коли агне за Хедерлези. Това агне, дето го дава курбан, не е от хубавите, хубавите той ги продава. Да му кажеш да заколи хубаво, здраво агне, тогава работите му ще потръгнат.
– Благодаря ти, Господи, но имам още нещо да те питам.
– Казвай.
– Докато вървях насам, замръкнах до една круша. Там подремнах, а като се събудих, крушата ме помоли да те попитам защо добре расте, отрупва се с цвят, а като дойде време да има круши, все съхне.
– Да й кажеш – посъветвал го Господ – че в корените й има скрито злато. Да вземе да се освободи от това злато и чак тогава ще даде круши.
– Благодаря ти много, Господи. Остани си с Господ – без да съобрази, се сбогувал ромът.
Бързал, домиляло му за децата, за жената, час по-скоро искал да се прибере. Стигнал крушата и отдалеч й извикал:
– Слушай какво, в корена ти има заровено злато, то ти пречи, стопля корените ти, точно когато трябва да дадеш плод и ти съхнеш. Ако някой извади златото и го махне от там, всичко ще се oправи.
– Добре – казала крушата и му благодарила.
Грабнал се той да върви към къщата при овчаря, но по пътя си срещнал един мъж, който събирал дърва.
– Как си, братко, какво правиш? – поздравил го той.
– Отивам да понасека дърва – отвърнал му мъжът.
– Слушай какво, остави тези дърва и отиди до онази круша, там има заровено злато. Извади го, вземи го за себе си.
Погледнал го човекът с недоумение, вдигнал рамене в почуда, но ромът вече се отдалечавал.
Отишъл бедният човечец до крушата, поразровил набързо и извадил много злато. „Чакай, рекъл си, да заделя една торба и за мъжа, който ми каза за крушата и ме направи богат. Той няма от къде да мине, освен по онова мостче, по което дойдох и аз“. Побързал и отишъл до мостчето, сложил торбата в единия край, зер да го изненада и се скрил. Ромът наближавал, но току пред моста си помислил: „Хей, Господи, толкова пъти съм минавал по този мост и все с отворени очи, защо веднъж поне да не опитам да мина, като си затворя очите?“ Затворил си очите и минал от другата страна.
– Ей, Господи, успях – извикал ромът, без и да подозира, че е подминал късмета си.
Все бързал ромът, искал да се прибере при семейството си. Като стигнал къшлата, овчарят го посрещнал:
– Кажи, братко, стигна ли до Господ, пита ли го за мене.
– Питах го – отвърнал ромът. – Каза ми, че вярно – колиш своя курбан за Господ, но все болнави агнета си избирал. Посъветва да избереш здраво агне за курбан. То ще ти даде и хубава вълна.
– Благодаря ти, непременно ще го сторя – решително отговорил овчарят.
Стигнал най-после ромът дома си, жена му го попитала:
– Е, как си, мъжо, беше ли при Господ, как те посрещна, какво ти рече?
– Какво да ти кажа, жено, бях при Господ, питах го за нашата беднотия. Каза ми, че ние сме от първата вечер, когато сътворявал света. Каквито сме създадени в първата вечер, такива и ще си останем. Това ми каза Господ.
Из „Романи масаля/Ромски приказки“
Съставител Васил Чапразов
