И така кой е Тони Гатлиф? Френски кинорежисьор, роден на 10 септември 1948 година в Алжир, със смесен произход – ромски и алжирски, и с рождено име Мишел Дахмани. Именно в този свой двоен произход известният в света с името Тони Гатлиф открива вдъхновение за повечето от творбите си. Неговият втори игрален филм „Земята в сърцето“ (1979) например е за войната в Алжир. Създаденият пък през 1982 „Принцовете“ е безкомпромисно изобразяване на живота на ромите в едно бездушно предградие. Критикът Ч. Босено го определя като „акт на любов, страстен филм, в който режисьорът се е захванал да защитава и да обрисува ромския народ с впечатляваща яркост“.
С особено развита чувствителност за маргинализираните хора, през 1985 Гатлиф снима филма „Отправна точка: улицата“, а след него – „Не плачи, моя любов“ (1988), с Фани Ардан в главната роля, в който разказва историята на една драматична страст между тийнейджър, израснал с магията на киното, и филмова звезда. През 1990 режисира „Гаспар и Робизон“, след което посвещава няколко години на първия прочул го навсякъде филм „Латчо дром“ (1993).
Този документален филм, дълъг колкото игрален, се вглежда в ромската култура по целия свят чрез темата за ромската музика и танц. За него всички критици пишат, че е от филмите, които непременно трябва да се гледат и които не би било лошо всеки да има в собствената си видеотека. Голямата сполука на режисьора Тони Гатлиф фактически е в представянето без никакъв диалог на една впечатляваща антология на ромската музика и танц от десетките земи, през които ромите са преминали в хилядолетната си история – Индия, Египет, Турция, Румъния, Унгария, Словакия, Франция и Испания.
Година по-късно Гатлиф пренася на екрана света на писателя Льо Клезио в „Свят“ (1994). А „Гаджо дило“ от 1997 вече завинаги го нарежда сред радващите се на световно признание съвременни кинорежисьори с необикновения разказ за един млад французин, Стефан (Ромен Дюрис), който тръгва да търси в Румъния голяма ромска певица, записана някога от баща му. Неговият път го отвежда до Изидор (Изидор Сербан), възрастен ром, решил да дави скръбта си в алкохол, тъй като полицията е от¬вела сина му. Той посреща Стефан като добър знак на съдбата u му предлага легло в дома си. Другите роми обаче са ужасени, че този гаджо ще остане при тях – те се страхуват както за кокошки¬те си, така и за жените си. Кокошките, разбира се, нищо не ги заплашва, но затова пък страстната Сабрина (Рона Хартнър) няма нищо против да хвърли око на тази гаджо, откривайки в негово лице един мъж, чието пътуване има за цел да го спаси от пустота и самота… Разбира се, и другите постепенно свикват и се сближават с него, запоз¬навайки го със своите обичаи, език и култура.
Ден преди да приключи снимките на този филм Гатлиф признава пред журналисти: „Аз все още не знам как филмът ще свърши. Чакам нещо, някакъв знак, който не се появява. Но не искам финалът да е „като на кино“. Разбирате ли, в моя филм никой не побеждава: нито Стефан, нито циганите, нито румънците, нито аз или пък актьорът Дюрис… За никого няма хепи-енд,…“
Но това не му пречи да се прочуе именно с „Гаджо дило“ като майстор на страстта, както видяхме, че пишат за него в световната преса. И за което несъмнено допринася участието във филма на много ромски певци и музиканти от цяла Румъния.
След този филм Гатлиф прави още три; потвърждаващи класата му – „Роден съм от щъркел“ (1999), „Венго“ (2000) и „Суинг“ (2002).
А това, че Тони Гатлиф е роден с истински талант да твори изкуство, се доказва и от другите му дарби – на писател, сам пишещ сценариите аз филмите си; на актьор, канен и от други френски режисьори („Лулу”, „Алдо”, „Гняв в юмруците”, „Агресията” и др.); на композитор на 5 от своите филми, включително на „Гаджо дило”; на продуцент, вече на два филма.
За неговия филм „Лачшо дром“ пишат в:
Cahiers du Cinema, най-авторитетното в света френско филмово списание, Венсан Остриа: „Това е най-гениалният филм на годината (1993 – бел. И. Д.).“
За неговия филм „Гаджо дило“ пишат в:
New York Times, Анита Гейтс: „… великолепен като визия, пълен с живи герои, със стоплящи сърцето сцени и деликатен хумор“;
Los Angeles Times, Кевин Томас: „…топъл, доставящ радост.., с опияняваща музика и дълбоко чувство“;
Hollywood Bitchslap Magazin, Пол Гарсиа: „Гатлиф вече се утвърди като майстор на страстта. Не на приказната и зализана холивудска страст, а на истински изгарящия огън в сърцето, изпитван и изразяван от един народ, който се гордее със своята култура и страда за нея. Това той направи с „Латчо дром“, в който музиката на различните ромски култури е истинският герой на филма. А сега отива още по-далеч – до хората, които дават живот на тази култура в ежедневието си. „Гаджо дило“ е филм с топло сърце; чрез него Гатлиф отваря прозорец към един непознат за повечето хора свят. И прави това по такъв печелещ доверието начин, че зрителят веднага се чувства привлечен от героите, от техния начин на живот, достойнства и слабости. Гатлиф знае, че това не е съвършена култура, но затова пък знае и нещо още по-важно – как да представи живота с цялата му радост и с цялото му страдание като вълнуващо и нямащо за какво да се извинява тържество на живота.“
Тони Гатлиф е носител на следните, особено авторитетни в света на киното награди:
• Награда на публиката за „Гаджо дило“ на филмовия фестивал в Арктик, 1998
• Номинация за „Кристалната звезда“ на Международния филмов фестивал в Брюксел за „Гаджо дило“, 1998
• Награда в Кан, в програмата „Особен поглед“, за „Лачо дром“, 1993
• Наградата „Сезар“ за най-добра филмова музика за филма „Венго“, 2001
• Наградата „Сезар“ за най-добра филмова музика за „Гаджо дило“, 1999
• Номинация за Наградата „Сезар“ за най-добър късометражен филм за „Коре, гитано“, 1983
• Специална награда на журито на Международния филмов фестивал в Истанбул за „Венго“, 2001
• „Сребърен леопард“ и Наградата на екуменичното жури в Локарно за „Гаджо дило“, 1997
• Наградата на публиката на Международния кинофестивал в Сан Паоло за „Гаджо дило“, 1997
• Наградата на публиката на филмовия фестивал в Париж за „Гаджо дило“, 1998.
Искра ДИМИТРОВА,
сп. „О рома“
