Pages Menu

фев. 14, 2014

Облеклото на ромите в България

rom-moda1Над ризата бурауджийки, копанарки, урсарки, тракийски калайджийки и др. обличат горна дреха от вида на сукмана, саята или фустата. Единственото познато свидетелство за използването на двупрестилчено облекло е фо­тография от началото на XX в., съхранявана в Архива на ЕИМ. Тя е отправна точка за хипотезата, че този вид облекло е използвано и от ромите. От снимката ни гледат майка с двете си деца – кошничари. Жената е облечена в дълга до петите бяла туникообразна риза, над която е препасала две прес­тилки – задната е права, тъмна на цвят, а предната раирана престилка е дълга почти до края на ризата. фотографията няма анотация и не иденти­фицира района, където семейството се е снимало. Това едва ли има решава­що значение, като вземем предвид, че семейството е чергарствало, търсей­ки пазар за стоката си. Видът на облеклото обаче може да ни ориентира за земите, в които семейството е зимувало, а именно Североизточна Бълга­рия, където женското работно облекло е съставено от две дълги и плътно обгръщащи тялото престилки, а туникообразната риза локализира района на Провадийско, Преславско или Поповско, където с двете престилки не се използва риза бърчанка.

Мъжкото облекло по това време е съставено от риза, гащи – поту­ри, пояс, колан, елек, калпак. Към този комплект се прибавят и връхни дре­хи за студените зимни дни, които най-често са също домашно изработе­ни вълнени облекла, но се срещат и кожуси както за мъжете, така и за же­ните. Женското облекло е по-консервативно и остава непроменено дори и след средата на XX век. В сравнение с него, мъжкото облекло по-рано се поддава на влиянието на градската мода поради представителните функ­ции на мъжа в семейството. Широко разпространено явление е неговото традиционно облекло да се съчетава с „градска“ шапка – каскет или бомбе, които остават „запазена марка“ до днес за някои общности (например за тракийските калайджии) и с обувки, които заменят цървулите.

Ризата е основна дреха, която се облича непосредствено над тяло­то, както от жени, така и от мъже. Известна е с общия термин гад, но имат название и за по-сложната като кройка женска блуза – антерис, со­фийските ерлии разграничават мъжката риза – гад от женската, която наричат, вероятно под влияние на градската мода блуза; копанарите – из­ползват думата къмаса. През целия живот на човека „риза се облича обе­зателно“. Независимо от горната дреха, ризата е център на костюма, около който трайно се групират останалите му главни и допълнителни части. Тя е в непосредствен допир до тялото и затова създава трай­ните представи и вярвания, че мо­же да замества човека. Ризата е негов двойник още от преди раж­дането (циганите вярват, че за де­те родено в „риза“ е предопределен щастлив живот) до последния му земен ден. Обичайна практика за всички роми е за здраве на свещени места да се оставя цяла риза, част или конче от нея (Карамихова, Атанасов, 1998). Вероятно тези представи определят и специално­то отношение, което ромите имат до днес към ризата, като долно облекло, което се развива в бельо. Старата практика на сватба да се даряват най-близките с риза се спазва до днес. В минало­то задължителен сватбен дар, който булката трябва да пригот­ви за свекървата е тъкана риза. В по­вечето случаи, тя се поръчва на българка, която я изтъкава и уши­ва, а подобна риза се заплаща с па­ри, а не с труд. Това я превръща в „скъп дар“. Съвременните нейни за­местители са комбинезон за жена­та и потник за мъжа. Бельото присъства задължително в дарове­те за сватовете, за кръстницата, за жените, помагали при подго­товката на сватбената трапеза, и за мъжете, които колят празнич­ното животно. Бельото се смята за „скъп дар“. Ново долно облекло се приготвя за погребение още приживе и се раздава за спомен на умрелия след смъртта му. Наблю­дения по свети места сочат, че днес за здраве там се оставят по­вече части от бельото – т.е. она­зи дреха, която се е докосвала до болното място, с надежда боле­стта да си „отиде“ от човека, а бельото е и съществена част от даровете за светеца (Карамихова, 2002: 90).

из „Me bala shukar, mo dikhlo lolo“/ „Облеклото на циганите/рома в България“
Мирелла Дечева