nikola-kalaydzievСладките, бродни тайнства на табора

В центъра, в пресечката до кино Българка, ресторант „Гера” беше най-важното място. По-различен, с открити сепарета, между които растяха цветя; с малко строг, аристократичен уют, дискретно дирижиран от домакините, добре познати на сливенци, грижливи стопани.
Тук свиреше цигуларят Никола Калайджиев, той налагаше класическия стил в музиката за заведението. Още от отварянето му през 1960. С целия си състав, музиканти от сой, познати не само в Сливен, а и в Бургас, София, Белград, Милано, Косово, Гюмюрджина, Дрезден, Гера, Будапеща…С него свиреха Методи
Шекерданков, най-известния сливенски акордионист, без който „Цигански табор”, едно от първите по-атрактивни заведения на южното ни Черноморие, щеше да мъжди като огън от сурови дърва; Голумчо(Димитър), той бе известен като цигулар, а тук по-често го аплодираха на барабаните, поредния му любим инструмент; Кирил, обикновено на пианото, но майстор и на акордиона; Иван Шекерданков, кларинетист; Асен Булгариев, цигулар, Ружо Бояджиев, кларинетист, Миралда – рускинята, дълги години преподавала пиано в Бургас, Татако…Безспорно даровити музиканти, все асове, изявили се в един или друг оркестър, и решили, че по-високото стъпало в кариерата им ще е работата в оркестъра на Никола Калайджиев.

Той е човек, който знае какво иска от тебе, знае какво да очаква – връща се в младежките си години светлоокият Кирил Шекерданков, саксофонист, работил с баща си в оркестъра на маестрото. – Той ни даде школата, учеше ни докато правехме първитестъпки. Умееше да ни води, да изкара от всеки най-доброто.
– Никола Калайджиев е не само голям цигулар, той има качества, с които ние обикновено сме скарани – с доза самокритичност, ще отбележи племенника му Ангел Тичалиев – дисциплиниран, внимателен, добър организатор, слушаха го всички. Неговият оркестър от „Гера” често ставаше национален първенец, а през 1970 ги поканиха в Италия. Голямо бонго, истинска бомба! Ако не бяха най-добрите, кой ще пусне циганите в чужбина!
– Оо, това беше чудо, в ония години кой излизаше от България – тихо реди разказа си маестрото.
– Бяхме в Милано, по покана на Ирел, български турчин, който откри заведение с българска кухня. Обиколил половин България да търси оркестър, прослушали, със специалисти, повече от 40 състава в София и в провинцията, докато накрая от Бюро „Естрада” извикаха нас от Сливен. Добре ни познаваха, моят оркестър беше осем пъти национален първенец на прегледа на оркестрите в обществените заведения…Започнахме с Дунавски вълни,Малка нощна музика, продължихме с песни на Лили Иванова – тогава тя изгряваше, с руски цигански песни, с български, унгарски, турски…Е това ни трябва! – открито, пред всички заявиха десетината членове на комисията от Министерство на вътрешната търговия…

Никола Калайджиев е роден на 10 януари 1924 г. „анди Опруни махала” – в Горната махала на Сливен.
– Баща ми Фотко (Тодор), свиреше на лаурта. Дядо ми Мустафа не беше музикант, калайджия – спомня си 90-годишният цигулар. – Чичо ми Юсеин беше цигулар, цимбалист, сина му Мустафа – също цимбалист. Те идват от Драма, Серес, Кавала, Одрин около 1880 година.Майка ми, Айша, е от Сливен, от Горната махала, тя е дъщеря на Булгарията, имаше една сестра, Селима и 7 братя: Кънажито-цигулар, Наколу –баритонист, Дияндюдю – кларинетист, Хюсеин – цигулар, Торолу – флигорнист, Пепидак – баритонист, Черкез – басист. До един музиканти, някои свиреха по цирковете. Живеехме до Асен Пашата, в тяхна къща, под наем. До нас пък беше родата на Пею Будаков. Коланко, баща им, беше много интересен човек, цигулар, ама свиреше и на трампе (устна хармоничка), а с крак биеше тъпана.
Долу, където сега живеем, се местим през 1928 година, бях на четири години. Даме Груев се казваше тогава квартала. С нас дойдоха и беженарите, те имаха къщи по-нагоре, по към центъра. Учехме с тях и с другите в едно училище – „Братя Миладинови”. Когато постъпих в първи клас, бяхме петдесет деца. Училището ни беше много чисто, с голям, красив двор, голяма върба, чешмички, а директор беше Султанов. Имахме и трапезария, за всички ученици… Като се приготвя вкъщи, минавам покрай Райна, съученичката ми от беженарите, и с нея отиваме на училище, на обед заедно се връщаме, заедно играем.
И Никола, като повечето ромски момчета, започва да свири в детска възраст, сам. Първата си цигулка открил в дома на семейството, където шетала майка му. Новичка, забравена с годините. В прогимназията понаучил нотите, благодарение на учителката си по музика – Зарка, тя забелязала огромния му интерес и го поощрявала, като го карала често да обяснява наученото и на своите съученици. Имахме много добри учители, грижеха се за всеки от нас, нищо не убягваше от очите им. Обичаха ни, радваха ни се, не ни деляха. Лошото дойде по-късно, трийсет и пета –шеста година(1935).- не пропуска да отбележи побелелият старец.- От беженарите излязоха с бримки срещу нас, хвърляха камъни. За какво, нищо не разбирахме, после и ние…1942 година дойдоха германците. Цялото ямболско шосе до Бършен, покраймахалата, беше пълно с коли, с мотори с кошове, фаровете им светеха надолу…Страшничко беше. И на тях им свирехме, тъкмо бях понапреднал и с кларинета.
nikola-kalaydziev1Първият си оркестър направил още в ония години, когато дошли германците.
– С Какачито-Алеко, Булгарията-Асен и Трушунито пътувахме по влаковете чак до Кърджали, Момчилград, Благоевград, София и обратно – Варна, Бургас, не се спирахме. Дето казват турците „Дайреджи олсун, ама чалгазъ олсун – На дайре да свири, ама музикант да е.”, не като нашето „Музикант къща не храни”. Вадехме пари и си гледахме семействата. Свирехме на всякакви хора и навсякъде. Германците обичаха да ни слушат – свирехме валсове, танга, знаехме и от училище няколко германски песни, „О соле мио”, Компарсита”…
От многото истории, които Калайджиев помни в детайли, в главата ми се загнезди една малко чудовата, като дошла от някакъв фантастичен филм.
– Бяхме във влака Кърджали – Момчилград, през 1942, когато дойде при нас един германец, – спомня си бай Кольо. – Ханс му беше името. Пита искаме ли да отидем в Гюмюрджина (през април 1941 г., за втори път след Освобождението, до ноември 1944 г., градът е присъединен към България – б.а.). Съгласихме се и на другия ден той пристигна с камион.
Мятаме се горе, що да видя – бомби, бомби. Изтръпнах. Върху тях пътувахме. Спираме по едно време да хапнем череши от една градина, качихме се на дърветата, понабрахме си и скочихме, тръгнахме пеш, оставихме германеца на черешата. Намери ни в Маказа, от там пак върху бомбите, чак до казармата в Гюмюрджина.
Още тогава пътувахме по асфалт, а града – уреден, чист, магазините с красиви, подредени витрини. Спираме пред музикалната, очите ми отидоха по един саксофон, като златен. Приближавам се и гледам – 15 000, това е цената. По него време все имах по 20-30 хиляди лв на книжка, обадих се на продавача и хукнах да търся банка. Бързо се справих, връщам се тичешком, но…инструмента го няма на витрината…купил го приятелят ми Асен. Хукнах да го търся…
Не го открил, но това не е всичко. Свечерявало се и побързали да намерят хотел. Ха тук, ха там – все на камък. Тръгнали към военния клуб, белким там срещнат Ханс да им помогне. Срещу им скочил офицер на бял кон. Спрял току до тях и те се притеснили, /Никола Калайджиев и част от състава    едва тогава се сетили, че е военно положение.
му пред храм-паметник „Св.Александър  – Какво правите тук? – някак строго ги попитал слезлият от коня офицер.
Невски” на път за Италия/                          – Чичо! – облещил очи Никола.Сторило му се, че белият кон е слязъл от небето. Обяснили набързо какво се случва и Тарато,
така бил известен в Сливен чичото, влязъл с тях в близкия хотел. Изненадана, служителката се изправила, готова да изпълни тутакси всяка тяхна молба. Скоро младите мъже разбрали, че техният покровител е градоначалник на Гюмюрджина.
Чичо ми Тарато (Иван Черкезов) се прибра в България с полка…И той беше музикант. През септември 1948, с жена ми Фатунка (Мара), познаваш я, с двете деца – Жорко и Стефка, с Данко и Рунко, те също бяха с децата, Лойчев барабаниста, и още десетина музиканти заминахме за София, по-точно Казичене, близо до града. Покани ни Ружо Бояджиев, по молба на Лачев, директора на памукопредачната фабрика – 8-9 хиляди работници. Дадоха ни по една стая на семейство, започнахме работа, но от нас се очакваше, преди всичко – да засилим художествената самодейност в предприятието. В това ни беше силата. Сформирахме ансамбъл с хор – 80 души, оркестър – 20 музиканти, танцов състав – 20 души и още на първите фабрични прегледи бихме всички колективи, станахме първенци. На следващата година пак бяхме първи. С това и свърши престоя ни във фабриката.
Дойде при нас Мустафа Алиев/Мануш Романов и ни покани в Държавния театър „Рома”, тогава, през 1949 г. се създаваше, започнахме веднага репетиции, дадоха ни квартири в София, записахме се да учим в консерваторията…Случваше се нещо голямо, свято, представяш ли си – Пею Будаков с братята си, Данко и Рунко, Шишко, Айваза…появи се Моколу, там бяха Хасан Чинчири, Яшар Маликов…идваха от цяла България много, много талантливи млади роми. Репетирахме по всяко време. На концертите на ансамбъла се събираха най-отбраните хора на столицата, министри, лично Вълко Червенков. Билетите се продаваха за месеци напред, а свършваха за 3-4 дни…
Не случихме. Данко се прибра в Сливен, направи нашия ансамбъл и ние, година по-късно, си тръгнахме. С Данко, с новия ансамбъл, още през 1952 пътувахме из цялата страна. И пак същото – хората навсякъде ни чакаха с нетърпение –Ямбол, Казанлък, Стара Загора, Бургас. На морето видях, че има конкурс за Симфоничния оркестър в Добрич, вече Толбухин – явих се, свирих Трети концерт на Моцарт, ария от Аршин мал алан на Хаджибеков и ме приеха. Веднага заминахме със семейството.
Дните в Добрич са едни от най-благодатните в живота на Калайджиев. Тук, в Симфоничния оркестър, в диплите на класиката, той открива себе си, своето пълнозвучие. Тази музика разширява чувствителността му, отваря широко вратите на свят, който му е познат, но и все отминаван, с вярата, че ще дойде друго време, ще се върне, и ще може дълго и неотложно да утолява своята жажда. И тук създава свой оркестър, този път с певици, „Свирехме в ресторанта, целият град идваше да ни слуша. Често ни посещаваха Пейо Будаков, Айваза, а те са майстори в голямата музика.”
Всъщност, никога не се е разделял с класиците, винаги намираше начин да ги вплете в репертоара на своя оркестър, пък било то на семеен празник, младежка вeселба, или интимно парти. На тях сякаш дължи и по-важните, по-тежките победи по неизбродните пътеки на музиката.

Васил Чапразов
„Звезден ромол“ 2014