„Докато национализмът е агресивен, патриотизмът е отбранителен: той е преданост към точно определено място и начин на живот, които някой смята за най-добри, без да ги налага на другите”
Джордж Оруел,” Бележки върху национализма”
Има ли нещо, което липсва на политическата карта на България? Да – патриотично движение, което да е заместител на екстремния национализъм, базиращ се на расовата омраза.
Липсата се чувства не от вчера, а от началото на прехода; тя е в някакъв смисъл е по-осезаема, отколкото отсъствието на автентична левица и десница в националното политическо пространство. Вместо здравословен патриотизъм, на народната нива избуя отровният бурен на етнонационализма; той перманентно пренасочва вниманието на гражданите от социално-икономическите към културно-религиозните различия в обществото. И позволява на пословично безотговорните и себични български политици да имитират загриженост за единството на нацията и стабилитета на държавата.
Празнотата се откроява особено релефно на фона на европейските избори, състояли се през май т. г. На тях гражданите от ЕС масово подкрепиха евроскептицизма. Днес той се превърна в постмодерна еманация на традиционния национализъм. Българските избиратели казаха „не” на националистите от АТАКА, което местни политсоциолози прибързано определиха като плюс на кампанията. В чужбина не отдадоха особено значение на този факт. Много повече внимание например беше отделено на неуспеха на крайните националисти в Германия. Но разликата между ситуацията „там” и „тук” е съществена: Германия изстрада нацисткото си минало и се раздели с него; у нас гласоподавателите категорично загърбиха русофилските лозунги на атакистите; но гласувалите, както и неявилите се пред урните, пропуснаха да забележат, че етнорелигиозните корени и властовото самочувствие на ДПС видимо укрепнаха.
Така България, системно обвинявана, че е гнездо на всякакъв род лоши политически практики и привички – безкритично русофилство, балкански манталитет, управленски провинциализъм, месиански уклон, непотизъм, вождизъм – се оказа без отбранителна формация. Нямам предвид силовите структури (официалните ратници от сигурността, както и неотстъпващите им по брой и влияние сенчести силоваци). Говоря за едно влиятелно патриотично движение, което да брани националните интереси – вътре и навън, без да налага агресивно своята идеология на другите.
Цитатът от Джордж Оруел, който поставих като мото на статията, е подходящ повод за разсъждения върху неблагоприятно изменящата се политическа конфигурация в навечерието на поредните извънредни парламентарни избори у нас.
Патриотизмът не е разновидност на национализма!
Обратно, той е негова противотежест и противоотрова, когато расовата агресия застрашава гражданския мир. Предполагам, че прозападно ориентираните „кучета пазачи” –протагонисти на изборната/фасадна демокрация, с които са пренаселени българските медии, университети и НПО-та, четейки тези редове ще настръхнат. Бързам да им кажа предварително: ядец!
Твърдението по-горе не е мое откритие. Нито пък е изровено от историографските вехтории, за да служи като замаскирана пропаганда на социдеологията. Знаем, че тя поставяше абстрактната любов към Отечеството и партията над всичко, но след интернационалните ангажименти. И не понасяше инакомислещите.
В Енциклопедия по философия на университета Станфорд (САЩ), която ползвах като водещ литературен извор за моите размишления, се говори в позитивен план за определен „ вид патриотизъм, който е алтернатива на национализма, като етос на стабилната, добре функционираща политика”. В същата публикация срещаме следната характеристика на ценностите на патриотизма:
1. Особена привързаност към собствената страна;
2. Чувство за лична идентификация със страната;
3. Специална загриженост за благополучието на страната;
4. Готовност за саможертва за благото на страната.
Срещат ли се българи, готови да споделят тези ценности? Не са един и двама. Но не са и мнозинство. Виж, сред младите преобладават потенциалните патриоти.
Правил съм изчисления –над 50% от студентите, с които работя, са от този сой.
А каква част от овластените биха отговорили на критериите за принадлежност към политическата категория „патриот”, дефинирана от американските философи (особено на третия и четвъртия критерий, които изискват в името на родината да се загърби личния и корпоративен интерес)! Нищожно малцинство!
В най-новата история – на прехода – качества на убедени, истински патриоти показаха личности като д-р Атанас Москов, д-р Петър Дертлиев, Христо Данов, Димитър Попов, Иван Татарчев, Любен Беров и още неколцина държавници (тук не споменавам цяла плеяда интелектуалци, бивши военни – убедени патриоти, които обаче останаха извън власта. Не случайно!). Не мога да не спомена обаче Петър Увалиев, изрекъл пред своя близък себеседник Бригита Йосифова емблематичните думи: „Искам да гледам на небългарското с български очи, а на българското – с небългарски очи”. Каква отправна точка за интелигентен, духовно извисен и коректен прочит на онази привързаност към българската кауза, която няма нищо общо с недостойното патриотарство! ( Бригита Йосифова, Обещах да запомня /Разговори с Петър Увалиев/, изд. „Жанет 45”, с. 387)
След като човешкият материал, от който може да се извае българският посттоталитарен патриотизъм е налице, логично е да се запитаме защо това не се е случило досега. Логиката едва ли ще ни помогне – нещата опират до политическата култура, а тя изисква време. Поколения са нужни, за да се култивират демократичните характеристики на онзи демократичен и хуманитарен патриотизъм, който по естествен начин би изкоренил екстремните националистически и показно патриотарски секти и настроения.
Щом логиката не помага в момента, нека да се обърнем към прагматиката. Най-близо до модерната патриотична вълна, настъпваща в Европа, отдавна променила и масовата психология на гражданите в САЩ, стоят няколко формации:
ВМРО- главно като наследник на патриотичните традиции и опита който набра в политическите маневри през периода на прехода;
НФСБ – който държи твърд електорат от 2,5-2,5%, има структури и най-вече: активни медии;
„Граждански контрол”, поради уникалния си профил, вписващ се в модерните европейски движения на възмутените млади активисти;
Пъстрата палитра от самородни граждански формации, отбраняващи се от попълзновенията на космополитната партокрация срещу техния начин на живот и преданост към родното – еколози, майки, студенти, лица с увреждания и др.
И накрая, но не по значение – появилите се през първата фаза на прехода (до приемането на България в ЕС), патриотични обединения, които за съжаление не успяха да разпалят в душите на мнозинството българи огъня на безпределната преданост към Отечеството.
Всяка от тези структури поотделно е обречена на неуспех. Обединени в общ фронт,те със сигурност ще влязат в следващия парламент.
Не е изключено в даден момент да изиграят ролята на ефективен контрапункт на вече далите поредна заявка за властта стари муцуни. Както не е изключено и някоя от другите извънпарламентарни партии (например АБВ) да осъзнае, че да изповядваш и практикуваш активен патриотизъм е политически дълг, от който не бягат дори смятаните за еталон демократични нации.
Що се отнася до „старите муцуни”, престояли десетилетия във високите етажи и сенчестите убежища на политиката, както е добре известно, в кризисни моменти спират да се джафкат и се обединяват в една кохорта. От тях посветени на каузата патриоти не става, защото са възпитани в духа на друга вид преданост; за тях не Патрията (Отечеството), а партията (собствената им родово-корпоративна мрежа) е над всичко. Имам предвид онези партии от т.нар. политически/”демократичен” преход, които си изградиха удобно статукво и го превърнаха в инерционен механизъм: който и да дойде на власт, се изявява като проповедник на космополитизма, прикрит зад кухи фрази за преданост към цивилизационна, паневропейска, либералдемократична и прочее постмодерни каузи.
Тук е мястото да припомня един поучителен откъс от диалога между двама видни български политици, състоял се в началото на прехода: партиархът на българската социалдемокрация д-р Атанас Москов и неговия наследник д-р Петър Дертлиев: „Петре, обръща се Учителя към своя следовник, ако в съдбовен момент трябва да избираш между партията и държавата, избери държавата и жертвувай партията!” (Предавам тези думи така както съм ги запомнил от разговорите с незабравимия д-р Дертлиев)
Да се върнем към днешните политически реалности. Ако Патриотичен фронт на България се създаде в навечерието на изборите за нов парламент, той ще има уникален шанс да предложи спасителна платформа в критичен момент от националната история.
Подчертавам тази особеност, защото спонтанното надигане на народностни патриотични вълни винаги е било свързано с преодоляване на катаклизми – социални, военнополитически, природни. Днес България се тресе от верижни бедствия – всички до едно ( вкл. и разрушителните наводнения), причинени от действията и бездействията на продажни национални и местни власти:
Банкова криза, която е на път да нанесе щети за над 6 милиарда лева (толкова ще коства компенсирането на загубите, ако това стане по познатия начин, за сметка на държавната хазна).
Демографска криза, прерастваща в катастрофа (няма нито една ефективна мярка за нейното предотвратяване, която да е наложена след постигнат политически консенсус);
Духовна/морална криза, ерозирала политическата класа и довела нацията до ръба на отчаянието;
Криза в европейското социално гражданство (никога в историята българи-имигранти не са унижавани така, както днес в постдемократичните европейски държави).
Нужно ли е да изброявам още предизвикателства пред националната/държавна политика, изискващи незабавна реакция, за да се освободи България от стигмата на високорискова, кризисна и уязвима държава? Да, потребни са радикални промени и в сферата на реалната икономика, доходите, публичните услуги. По тези теми сме се произнасяли многократно, без последващ значим ефект. Не е фатално, защото у нас има експертна готовност да се предложи пакет от оздравителни икономически мерки, ако едно следващо правителство е решено да се посвети на българската кауза.
Кой може да го застави да работи по националния, а не по корпоративния дневен ред?
Единствено българските граждани, обединени в Патриотичен фронт. Те са пряко заинтересовани да не им налагат нови данъци, за да спасяват клептокрацията; те остават без работа или емигрират (докато самоназначилите се елити и плутократи отдавна са перманентни мигранти, живеят в лукс и „тук”, и „там”); те станаха жертва социалния песимизъм и апатията, умело поддържани и експлоатирани от властимащите; те са дежурен обект на ксенофобските настроения, заливащи западната част на континента.
Време е за гражданска самоотбрана! Европа го направи, като принуди дори леви, десни и конформистки настроени либерали да преосмислят изходната база са формиране на общността: националната държава, нейните интереси и роли в ЕС.
Ред е на България.
Източник: Блог на проф. Кръстьо Петков
