Роден на 6 март 1928г. в Колумбия. Баща му е телеграфист, но за формирането на писателя, по собствените му думи, основна заслуга имат баба му Транкилина, която въртяла цялата къща и дядо му-полковник, участник в Гражданската война 1899-1903 г. Третият фактор, определил творческата съдба на Маркес е атмосферата в дома му и малкото провинциално градче на детството му, където тясно се преплитали фантастика и реалност.
СТО ГОДИНИ САМОТА
Светът беше толкова скорошен, че много неща нямаха име, и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст. Всяка година около месец март дрипаво циганско семейство опъваше палатката си близо до селото и с голяма дандания от пищялки и барабани представяше новите изобретения, Най-напред донесоха магнита. Снажен циганин с планинска брада и врабешки ръце, който се представи под името Мелкиадес, свирепо разкри пред всички онова, което той самият наричаше осмото чудо на мъдрите алхимици от Македония. Тръшна от къща на къща, повлякъл две метални слитки, и всичко живо се изплаши, като видя, че казаните, котлите, клещите и мангалите изпопадваха от местата си, а дървените части скърцаха от отчаянието на гвоздеите и винтовете, които се мъчеха да се разковат, и дори отдавна изгубените предмети се появяваха там, където най-много ги бяха търсили, и се мъкнеха в шумен безпорядък подир магическите железа на Мелкиадес. „Нещата имат собствен живот – тръбеше циганинът грубо – цялата работа е да им пробудиш душата“. Хосе-Аркадио Буендия, чието безмерно въображение отиваше винаги отвъд находчивостта на природата, и още по-нататък от чудото и магията, си помисли, че е възможно да използува онова безполезно изобретение, за да изтръгне златото от земята. Мелкиадес, който беше почтен човек, го предупреди:
– За това не става.
Но Хосе-Аркадио Буендия по онова време не вярваше в честността на циганите, тъй че размени мулето си и няколко ярета за двете намагнитени слитки. Урсула Игуаран, жена му, която смяташе да разшири западналото домашно имущество с ония животни, не успя да го раздума.
– Скоро ще имаме злато в излишък, къщата да постелим – отвърна съпругът й. Месеци наред той се силеше да докаже сполуката на своите догадки. Изследва педя по педя околността, включително и речното дъно, като влачеше двете железни слитки и декламираше на висок глас заклинанието на Мелкиадес. Единственото, което успя да изтръгне, бяха някакви
доспехи от XV век, със споени от ръждив трошляк части, чиято вътрешност имаше кухото звънтене на огромна кратуна, пълна с камъни. Когато Хосе-Аркадио Буендия и четиримата може от неговата експедиция успяха да разкъсат доспехите, вътре намериха калциниран скелет и окачен на врата му меден медальон с женска къдрица.
През март циганите дойдоха. Този път носеха далекогледна тръба и лупа с размери на тъпан, които изложиха като последното откритие на амстердамските евреи. Туриха една циганка да седне в единия край на селото и натъкмиха тръбата до входа на палатката. Срещу заплащане от пет реала хората надзъртаха през далекогледа и виждаха циганката толкова близо, че можеха да я докоснат с пръст. „Науката премахна разстоянията -тръбеше Мелкиадес, – Скоро човекът ще може да вижда какво се случва навсякъде по земята, без да мърда от къщи“. Едно горещо пладне направиха учудващо представление с великанската лупа: сложиха куп суха трева насред улицата и я запалиха чрез събиране на слънчевите лъчи. Хосе-Аркадио Буендия, който все още не можеше да се утеши заради неуспеха на своите магнити, замисли да използува онова изобретение като бойно оръжие. Мелкиадес отново се опита да го раздума, но накрая прие двете намагнитени слитки и три монети от колониалните пари за лупата. Урсула плака от покруса. Онези пари бяха от сандъчето със златни монети, които баща й бе спастрил за цял живот лишения и които тя беше заровила под леглото си в очакване на някой добър случай, та да ги вложи. Хосе-Аркадио Буендия дори не се помъчи да я утеши, изцяло отдаден на безмълвните си опити със себеотрицанието на учен и дори с опасност за собствения си живот. Опитвайки се да покаже въздействията на лупата сред вражеската войска, той самият се изложи на съсредоточените слънчеви лъчи и пострада от изгаряния, които се превърнаха в язви, и доста време мина, преди да зараснат. Въпреки възраженията на жена си, обезпокоена от толкова зловредното изобретение, той за малко не опожари къщата. Прекарваше дълги часове в стаята, за да прави изчисления за стратегическите възможности на своето съвременно оръжие, докато успя да състави учебник с учудваща дидактическа яснота и неотразима мощ на своите опити, няколко свитъка обяснителни чертежи, и го изпрати на властите по пратеник, който изкачи планината, залута се из необятни блата, прекоси буйни реки и насмалко не загина под бича на треската, отчаянието и чумата, преди да намери някакъв път, свързан с пощенските мулета. Макар по онова време отиването до столицата да беше малко повече от невъзможно, Хосе-Аркадио Буендия обещаваше да го предприеме веднага, щом правителството му заповяда, с цел да покаже нагледно своето изобретение пред военните власти и лично да ги обучи в сложното изкуство на слънчевата война. Чака отговора години. Накрая, уморен от чакането, той се оплака пред Мелкиадес за неуспеха на своето начинание и тогава циганинът даде убедително доказателство за честност: върна му жълтиците срещу лупата и му даде освен това няколко португалски карти и разни навигационни уреди. Собственоръчно написа сбито обобщение на проучванията на монаха Херман, което остави на негово разположение, за да може да си служи с астролабията, компаса и секстанта. Хосе-Аркадио Буендия прекара дългите дъждовни месеци заключен в една стаичка, която построи в дъното на къщата, за да не смущава никой опитите му. Изоставил напълно домашните си задължения, той стоеше по цели нощи на двора да следи хода на небесните светила и без малко не слънчаса, мъчейки се да установи точен метод за намиране на полудневието. Когато се обигра в използването и боравенето с инструментите, доби такава представа за пространството, която му позволи да плава из незнайни морета, да посещава ненаселени земи и да завърже връзка с дивни същества, без да напуска работната си стая. По онова време придоби навика да си говори насаме и да се разхожда из къщата, без да обръща внимание на никого, докато Урсула и децата превиваха гръб в градината, където се грижеха за бананите и малангата, юката и нямето, тиквите и патладжана. Изведнъж, без никакво предвестие, трескавата му дейност секна и бе заменена от своево рода омая. Дни наред той беше като омагьосан и си повтаряше сам на себе си с нисък глас наниз от учудващи догадки, без да повярва на собствения си разсъдък. Най-подир, в един декемврийски вторник, по време на обяда, той изведнъж стовари цялото бреме на своето мъчение. Децата щяха цял живот да помнят височайшата тържественост, с която баща им седна на почетното място до масата, треперещ от треска, съсипан от проточилото се бдение и от възбудата на своето въображение, и им оповести откритието си:
– Земята е кръгла като портокал. Урсула изгуби търпение.
– Ако ще полудяваш, полудявай самичък – извика тя.- Но не се опитвай да внушаваш на децата циганските си идеи.
Невъзмутим, Хосе-Аркадио Буендия не се остави да бъде уплашен от отчаянието на жена си, която в прилив на гняв строши астролабията му в пода. Построи друга, събра в стаичката мъжете от селището и им доказа с теории, които се окзаха неразбираеми за всички, възможността да се завърне в изходната точка, ако плава все на изток. Цялото село беше убедено, че Хосе-Аркадио Буендия е изгубил разсъдъка си, когато дойде Мелкиадес да сложи всяко нещо на мястото му. Превъзнесе на всеослушание ума на онзи мъж, който посредством чисто астрономическо умозрение бе изградил една вече потвърдена в действителността, макар и непозната дотогава в Макондо теория, и като доказателство за своето възхищение му направи подарък, който щеше да окаже решаващо влияние върху бъдещето на селото: една алхимическа лаборатория.
По онова време Мелкиадес бе остарял учудващо бързо. В първите си пътувания изглеждаше на възраст колкото Хосе-Аркадио Буендия. Но докато последният запазваше своята необикновена сила, която му позволяваше да повали кон, сграбчвайки го за ушите, циганинът изглеждаше разяждан от упорита болест. Всъщност това бе последствие от многобройните и удивителни болести, които хващаше в безбройните си околосветски пътешествия. Както самият той разказа на Хосе-Аркадио Буендия докато му помагаше да обзаведе лабораторията, смъртта го следвала навсякъде, душела му панталоните, ала не се решавала да го перне за последен път. Той бил беглец от всички беди и неволи, които са бичували човешкия род. Оцелял от пелаграта в Персия, от скорбута на Малайския архипелаг, от проказата в Александрия, от бери-бери в Япония, от бубонната чума в Мадагаскар, от земетресението в Сицилия, от многолюдно корабокрушение в Магелановия пролив. Това чудно същество, което казваше, че притежавало разковничетата на Нострадамус, беше печален,обгърнат в тъжен полъх мъж с азиатски погледи, изглежда, познаваше другата страна на нещата. Носеше голяма черна шапка, като разперени криле на гарван, и кадифена жилетка, патинирана от зеленината на вековете. Но въпреки огромната си мъдрост и ореол на тайнственост той бе човек от плът върху земята и това го държеше омотан в дребничките неприятности на всекидневието. Оплакваше се от старческа болнавост, страдаше и от най-незначителните стопански злощастия и отдавна бе престанал да се смее, защото скорбутът му беше изтръгнал зъбите. В душното пладне, когато той разкри тайните си, Хосе-Аркадио Буендия бе убеден, че това е началото на една голяма дружба. Децата се учудиха на фантастичните му разкази. Аурелиано, който нямаше тогава повече от пет години, за цял живот щеше да го запомни такъв, какъвто го видя онзи подиробед: седнал срещу метално проблясващата яснота на прозореца и осветяващ с дълбокия си глас на орган най-тъмните пространства на въображението, докато по слепоочията му струеше разтопена от горещината мазнотия. Хосе-Аркадио, по-големият му брат, щеше да предаде оня чуден образ, като някакъв наследствен спомен, на цялото свое потомство.
