Дъщеря ми Василия избра да полети от 6-ия етаж и да се слее с Бога, казва потомката на поета
Явора Стоилова е оперна певица и е роднина на Пейо Яворов. Тя е дъщеря на племенницата на поета – Ганка Найденова, и на художника класик Васил Стоилов. Била е омъжена за известния пианист Атанас Куртев, от когото има дъщеря Василия. През 2012-а обаче талантливата 28-годишна художничка, която 15 години страдаше от тежка анорексия, се хвърля през прозореца на семейното жилище. След смъртта на Василия Явора посвещава живота си да помага на болните, като заедно със съпруга си – японеца Кен Нагай, създава Центъра за борба с анорексията „Василия Стоилова“ към болница „Токуда“. Самият той е шеф в лечебното заведение. В момента Явора Стоилова работи върху книга за единственото си дете и се опитва чрез картините й да намери обяснение за отключването на анорексията. Помага на много хора да преборят болестта.
Г-жо Стоилова, как една майка живее вече 3 години без дъщеря си? В памет на Василия създадохте Център за борба с анорексията към болница „Токуда“. Как помагате на хората?
Когато една майка изгуби детето си, за нея в първия момент настъпва краят на света. В моя случай обаче бе затворена една печална страница, за да се отвори друга страница. Намерих в дневниците на дъщеря си една мисъл, която ме накара да се боря за създаването на центъра. Тя беше: „Искам да се обърна към момичетата и момчетата, избрали моя тъжен път. Разбрах, че тялото е храм на душата, но животът е нещо много красиво. Осъзнайте го и изживейте този живот вместо мен.“. За мен това беше послание да се предадат истините, които може да послужат за болните от анорексия и на техните родители.
Ние с дъщеря ми пропътувахме света, търсейки спасение. 15 години всеки ден търсехме спасение. Разорихме се да обикаляме света. Видяхме, че извън България има центрове, има различен вид помощ, която може да се окаже на болни от хранителни разстройства, независимо дали е анорексик, булимик или с наднормено тегло. Там освен екип от психолози има и невролози и всякакви други специалисти. В България такова нещо нямаше. Болният от анорексия ходеше при различни специалисти и затова реших, че за да е по-лесно, трябва да направим както в другите страни.
Когато Василия се приземи след неизбежен полет от 6-ия етаж върху една метална ограда, аз реших да се посветя на други болни от анорексия. Тя бе един много светъл, усмихнат човек. Създадохме този център на името на Василия. Сега в него се лекуват доста хора. При тежки болести пациентът помага на лекаря, а при хранителните разстройства пациентът работи против лекаря. Той не иска да качи килограми, не иска да напълнее, не иска да оздравее.
Какви бяха последните дни на Василия?
Дъщеря ми си отиде 23 кг при ръст 167 см. Когато се погледнат в огледалото, те се виждат дебели. Това е невероятна мистерия. Като се видят на снимка или на камера, се виждат такива, каквито са. Досега никой психиатър не е разгадал магията на огледалото. Когато се открие, ще се разбере какво всъщност е анорексията. Василия я наричаше изкуство на смъртта – болният моделира себе си във форми, които не са приети от Бога и човека. Много майки търсят съвети от мен, гледам да помагам с каквато мога.
Кантарът е дявол и Бог за болните. Чрез изкуството се опитвам да помагам – аз съм оперна певица. Изкуството беше много важен фактор за живота на Василия. Когато тя престана да рисува, се самоуби, защото нямаше опора извън болестта. Битката е голяма и много често родителите действат срещу децата си. Те не могат да разберат, че у болния съществува едно друго „аз“, което е самата анорексия. Това е като раздвоение на личността – една част от теб иска да живее, друга иска да слабее и да умре. Битката между светлото и тъмното начало се усеща много силно при тези заболявания.
След смъртта на Василия вие споделихте, че анорексията й се е отключила след побой от неин съученик. Какво всъщност се е случило?
Дъщеря ми бе болна от т.нар. чудотворна анорексия. Това е средновековният стремеж на отшелниците да гладуват. Има случаи на отшелници, които са умирали от анорексия в пустинята. Това са хора, които са гладували, за да се освободят от пороците в себе си и да пречистят тялото си. Това е стремеж към изчистване от материалното и болните смятат, че са прави и нищо не може да ги излекува. Те казват: Няма да ям, след като има болни, които бъркат в кофите за боклук за къшей хляб. Погрешно е да се смята, че анорексикът е едно суетно същество, който живее само за образа си в огледалото. Анорексикът е едно много интелигентно и чувствително същество, което не се вписва в средата, в която живее.
Василия бе светъл човек, тя винаги е получавала разбиране от вас и от втория ви съпруг – Кен Нагай. Защо според вас все пак тя избра този път?
Това е неразбираемо. Но всичко тръгва от този удар от момчето, което й казва: „Ти си дебело прасе!“ След това тя се впечатли от един репортаж по телевизията, в който показваха кланици, и изведнъж Василия се разплака и каза: „Господи, какво жестоко нещо е човекът! Храната е нещо, което се разкъсва, дъвче, предъвква. Храната е нещо, което унищожава животните, растенията и като ядеш, ти винаги си убил нещо“. При нея бе духовна, а не толкова физическа обида. Не липсваше и суетата – че не е модерно да си дебел и външният вид става много важен атрибут.
Василия живееше ли с чувството, че в този живот има определена мисия?
Да. Досега нямаше нито един художник в света, който да е рисувал анорексията и да я е обяснил в картините си. Докато Василия го е направила в десетки свои картини. Бих искала творбите й да се изследват в България, защото не е хубаво всичко да даваме на чужденците. Нека остане нещо и за нас. И тъй като тя е единственият художник, който е описал анорексията, нека целият свят разбере, че България е допринесла с тези картини.
Сега работя върху една книга – „Анорексията в картините на Василия“, като психиатър ще разнищи всяка една от тези картини със знаците на анорексията. По тях може да се намерят методи за лекуване на болестта. В тези картини дъщеря ми е минала отвъд огледалото. В картините си тя е видяла анорексика такъв, не дебел, а такъв, какъвто е – абсолютен скелет. Тя е видяла и себе си, такава, каквато е, но въпреки това те не успяха да й помогнат да оживее.
Виждате ли някакъв знак, че Василия избра да сложи край на живота си на Великден – когато християните празнуват възкресението на Божия син?
Да. За мен това е едно отчаяно противоречие. Тя бе много религиозна. Избра този свят ден, за да слее своята болка с болката на Исус и на всички страдащи по света. Символиката й е да се превърне в една малка частица от общото страдание на човечеството.
Вие като майка укорявате ли я, че избра смъртта пред живота?
Нито веднъж не съм я укорила. Нито веднъж не съм упрекнала Бога, че е бил несправедлив към нея. Това е естествено развитие на болестта и за съжаление не е можело да бъде другояче. Всичко в нея умираше – умираха нервните й клетки, не виждаше. Тя бе гордо същество – не искаше да носи и 3 стотинки в джоба си, ако сама не си ги е изработила. Рисуваше и продаваше картините си. Накрая допираше стените с ръце, за да може да се придвижва. Въпреки това работеше до последния си миг. Тя си тръгна, защото вече не можеше да бъде полезна. Тя не виждаше и не можеше да рисува. Когато полетя от прозореца, вече си бе тръгнала.
На какво се дължи трагичната съдба на рода на потомците на Яворов, каквато е и дъщеря ви?
В книгата си „Обречени“ разкривам точно тази обреченост на Яворовия род. Трагичната съдба на Яворов е паднала като тъмна сянка върху поколенията след него и всички сме обречени. Обречен на Яворовата трагедия е брат му Никола, който също се самоубива след самоубийството на Яворов. Обречен е и най-малкият му брат Атанас, който се отказва от голяма кариера на юрист в София, защото според него София е убила брат му. Обречена бе и майка ми Ганка Найденова от своята майка Екатерина, защото баба ми през целия живот е упреквала майка ми, защото се е родила не навреме – малко преди самоубийството на Яворов, и Екатерина е смятала, че ако майка ми не се е била родила, тя е можела да се посвети на брат си и да го спаси.
Майка ми живя с чувството на вина през целия си 85-годишен жизнен път и затова построи 3 музея на Яворов и написа 10 книги. Излезе, че обречена съм и аз с много тежък кръст, защото изгубих единственото си дете. Обречена бе и Василия на тежката болест анорексия. Обречен е изцяло родът му, защото надеждата за продължение на Яворовия род умира със самоубийството на Василия. Тя е най-младата издънка, която можеше да роди дете и да продължи рода. Ако не съществува надеждата, че Яворов има син в Швейцария, родът на Яворов е мъртъв.
Вие вярвате ли в тази версия?
Не особено. Бих се радвала да е истина и родът да може да бъде продължен. Но за мен има едни факти, които убиват легендата, че поетът е имал син. Въпрос на дати е. Божан – синът на Весела Олзомер, за която се твърди, че е имала отношения с Яворов, е роден през 1915 г. Поетът умира през 1914 г. Следователно този син би трябвало да е правен в моментите, в които Яворов се опира по стените и не може да ходи и когато той живее само със спомените за Лора. Съществува и един дневник на Весела Олзомер, в който тя казва, че е останала вярна на съпруга си. Шансът Яворов да има син е под 10 на сто. Но все пак всичко става на този свят…
Автор: Марина Чертова
08.07.2015, vsekiden.com
