И като засвири чардаш – целият ресторант настръхва
Пейо е най-големият от шестте сина на Коланко (Никола) и Чина (Стояна) Будакови. Роден е на 20 март 1920 г. в Сливен. В началото на 30-те години от миналия век, семейството се премества да живее в столицата. До тогава са родени и са поотрасли трима от синовете им и махалата знае, че амбициозният им баща е решил да ги изучи, да станат виртуозни музиканти, „с музиката си да владеят света.“
Срещам се с най-малкия брат от Будаците – Борис, в неговото жилище в София. Не се налагаше да обяснявам защо го търся. „За батко Пейо ще си говорим, нали“? Убеден е, че историите на семейството, на фамилията, се свързват все с името на най-големия му брат. После разбрах, че когато говори за Пейо, винаги го нарича „Батко“.
Пейо Будаков пристига с майка си, баща си и двамата си братя Киро и Крум в София около 1932 година. По-късно се раждат Любо, Георги и Борис. По това време Сливен е малък за големите мечти на Никола Будаков – той се е заклел да направи синовете си велики музиканти. Сам им дава и първите уроци по ноти. Имал малко магазинче в Горната махала, до Пашата, но повече бил известен като музикант – едновременно свирел на цигулка и биел тъпан, а майсторски владеел и мандолината (има снимка от Владая – 1933 г., на която именитият баща, в състава на невръстните си синове, свири на мандолина). Трите момчета бързо намират място сред софийските музиканти. Въпреки момчешките си години, те се налагат като отлични цигулари. Скоро кръчмите отварят и осъмват със сливенските им песни. Славата на Будаците се разраства и на ценителите на музиката не убягва френетичната отдаденост, с която свири най-големият – Пейо. Той водел оркестъра и с неговото име единствено свързвали интересните, по-различни аранжименти във всяко изпълнение. С това той се отличавал не само между братята си. Неговата цигулка веселяла столичани, богатият репертоар на оркестъра му, привлича широки приятелски кръгове в бирарията в Борисовата градина.
Хората се обличали официално и казвали „Отиваме да слушаме Пейо Будаков!“
Пейо записва консерватория през 1952, заедно с Крум. Брат му напуска още първата година, но той успява да се мобилизира и да остане в класа на професора по цигулка Никола Абаджиев, учи със сина му Васко Абаджиев, който на шест години изумява със свиренето си двайсетината виртуози, участници в Първия международен конкурс за цигулка във Виена, а на 13- завършва с отличие Брюкселската консерватория.
От тези години са и най-добрите му приятели, легендарните Сашо Сладура, убит в концлагера в Белене и Муци Айвазов, все върхове на цигулковото изкуство. Всеки от тях наричал другия – „най- добрият“. Нямало по-голямо удоволствие и наслада от слуката да ги слушаш тримата как свирят заедно. В редките
Крум Будаков вечери, когато се знаело, че ще се качат на сцената един до друг, музикантите от Софийската филхармония се струпвали специално да ги слушат. Според Борис, почитателите на Пейо са били „от професор нагоре“.
Той свиреше класика, най-трудните пиеси. Знаеше Сарасате наизуст. Унгарски чарда- ши, руски цигански романси,български народни… беше неповторим.Тонът му беше бетон.
При една разходка покрай докторската градина, тогава имаше такива концерти на живо, свиреха момчета от филхармонията, когато видяха Пейо, спряха да свирят и го поканиха да изсвири нещо. Той се качи и свири една Пейо (вляво), Борис и Крум Будакови от любимите си пиеси „Поет и селянин“(Франц фон Супе). След края беше еуфория, ръкопляскане, хората идваха и го поздравяваха, прегръщаха го. Много го обичаха хората.
Тогава мисля, че беше с жена си Роза, тя не очакваше това и много се впечатли.Популярността на младия цигулар растяла с всеки ден, дарбата му споделят и класици, и народни, или естрадни певци, превзели музикалните сцени на столицата. Сред тях са легендарните Вълкана Стоянова и Леа Иванова, чиито изпълнения скандализират вкусовете на партийни деятели, дошли да слушат Будакови в бирхале „България“.
Райчо Чапразов, „Звезден ромол“, 2014
