Пристигнахме в Аспарухово бързо, искахме да имаме повече време, за да помагаме. По пътя Варна- Сливен, си говорихме в колата с Енчо, с доктора, с Мария, Мирослав какво точно всеки от нас ще прави, нещо като мини екшън план.С какво ще бъдем по-полезни, за краткото време на престоя ни,там в махалата, при нашите хора. Бяхме се въоръжили с ботуши, подари ни ги Николай, от Варна. Тръгнахме с д-р Станчев от Общината, из улиците на квартала. Срутеният мост, пометена от пороя къща, на която само основите се виждат, порутени стени, огради, керемиди, примесени с тонове, тонове кал, смрад, тиня, насреща стърчи, станалия известен от телевизионните репортажи, незасегнат от водата фризьорски салон, с надпис. Като след потоп,ама в циганска махала!
Една жена, току до мен, проплака на минаващите двама полицаи с куче, че я няма колата на дъщеря й, питаше ги какво да прави, дали знаят нещо за колата им, теглила кредит за нея. Полицаят нещо обясняваше амааа…Отсреща миеха хладилник, изкарваха отвсякъде дрехи, пред къщите печки, перални, телевизори, покъщнина. Доста възрастна жена простираше, просълзих се. Спрях при едно семейство. Мъж на средна възраст, Харизан Христов от ул. Горна Студена 54.
– Сега ще ни съборят, какво ще правим, виждаш че къщата ни е хубава. Имаме и нотариален акт и документи, но трябва да търсим квартира. По отгоре нас, цяло семейство си отидоха. Беше страшно. Водата беше толкова висока, че минавахме по колите.
Младо момиче, около 18-годишно, седнало до Харизан, гледаше ме толкова безизразно, с такова страшно отчаяние, безнадеждност, стана ми неудобно.
Фатме Смаилова: „Уж всички сме едно, турци, роми, българи. Ама не сме, нас все ни обвиняват за нещо. Не мога да спя оттогава, заради внука ми. Една жена, Атче се казва, падна пред него във водата, едвам я изкараха трима мъже. Счупени са й краката и сега е в болницата, страшно, много страшно.
Айше Ахмед: „Никой не идва, минават с едни листи, ко пишат?! Нали знаеш, за нас все няма. А говорят, говорят. Ама сме живи. Беше ад. Всичко хвърлихме, вече нямаме нищо.
Филип Манолов: „Бързо качих внуците си върху плочата отгоре, хванах се за оградата. Водата мина с такава сила, че събори оградата и ме повлече надолу по улицата. Повече от километър ме влачеше, до доолу, не можех да направя нищо. Оживях.
След това целият в кръв отидох в спешното, оттам ме върнаха, не ми помогнаха, изгониха ме, защото не съм бил осигурен.“
Филип имаше ужасни рани по тялото и краката. Д-р Панайотов почисти раните му и го превърза, д-р Станчев чу разказа на Филип и извика линейка. Но човека категорично отказа да влезе в болница. Не искаше и да чуе за онези лекари, които не са му помогнали точно тогава, когато не е знаел дали ще оживее. Повярва само на нашия доктор.
Гюлю Исмаил Хасан: „Само говорят и лъжат хората.Тази вода не е само от дъжда, има пуснат водоем някъде. Вземаме си документите и се махаме оттук. Лъжат неграмотните хора. Имам подавани жалби във ВиК, в общината, за канализацията. Колко жалби от години все подавам и нищо. Все обещават, не им вярвам за нищо. Знаеха за проблема всички, от които зависи нещо. Сами с мъжа ми сме почиствали канализацията тук, колко пъти сме плащали на хора да почистват. Водата пак избива. Сега се правят на луди, обещаха на хората по 300 лв! И с тези пари какво, ще си търсим нови къщи ли, квартири ли, ще ядем ли, или какво. Лъжат народа, а не решават проблемите.”
Говорих с хората, не вярваха на никого, отчаяни, измъчени, изкарваха си мебели /които бяха останали/ дрехи, телевизори, печки. Кой изхвърляше кал, кой местеше покъщнина, вършеха работа, която нямаше свършване. Мирише ужасно. Струпаните големи камиони, багерите, създават чувство за хаос. Достатъчно техника, но липсва координация. Като много неща у нас. Още се мъдреха „мокри“ коли и микробуси по улиците. А и пътна помощ беше там, коли на енергото, на ВиК.
А ние си поработихме здраво, доктора в мобилния кабинет на колегата Митко Доков от Бургас, прегледа над 30 човека. Аз, Енчо, Мария, Мирослав, още 5 доброволци-роми от София от Факултета, група роми от Търново, двама студенти от Германия, после и здравните медиатори се включиха, изхвърляхме кал от къщата на бай Сюлейман. Енчо пастора беше като багер, та нали трябва да е за пример. Е, колкото можем и докъдето успеем. Тъжно разказва бай Сюлейман как едвам са спасили семейството си. Качили се на покрива. Когато тръгвахме той се разплака.
И както казва малката ми дъщеря, все за нас ли, мамо?! До кога, питам се и аз. Все нашите улици, нашите квартали, нашите училища, нашите канализации, нашите махали…Цял ден говорят, по всички медии, колко сме виновни ние ромите. Бълват омраза, съдят ни, хулят ни, вече не се срамуват, не ги и е страх и от закона.
Но има и хора като Трендафил Трендафилов от Варна, българин. По цял ден с микробуса си доставя одеяла, чаршафи, хранителни продукти, дрехи. Сам, със собствени средства, с доброто си сърце. Просто Трендафил обича хората.
27 юни 2014, Стела Костова, АДД
