Pages Menu

ян. 27, 2015

27 януари: Червената армия влиза в нацисткия концлагер Аушвиц

00-aushwits198 г. след смъртта на император Нерва Траян става император на Римската империя. Марк Кокцей Нерва е първият от поредицата на „Петимата добри императори”. Той условно се приема за основател на династията на Антонините, или адоптираните императори.

Предците на Нерва са били приближени на императорите, а самият той е политически съветник на Нерон и участва в разкриването на заговора срещу него през 65 г. След заговора за убийството на тираничния Домициан, Сенатът го избира за император. По това време той е един от най-възрастните и авторитетни сенатори. Но тъй като е цивилен (по професия адвокат) Нерва няма връзки и подкрепа сред военните кръгове, поради което скоро решава да осинови наместника на Горна Германия, популярният пълководец Марк Улпий Траян, обявен за наследник на властта.

През втората година, в която Нерва е император, той управлява заедно с Траян, а след неговата смърт Траян става император.

Марк Улпий Траян е вторият от т.нар. „Петима добри императори”. Управлението му от 98 до 117 г. е най-забележително с неговата строителна дейност и с грандиозните военни победи, които постига в Дакия и Месопотамия. През този период Римската империя достига своя най-голям териториален обхват.

Той възприема вътрешния курс на своя предходник и осиновител Нерва, демонстрира любезно отношение и приветливост към всички обществени слоеве, стреми се към приятелство и съгласие с нобилитета, съставен вече предимно от знатни провинциали и все по-малко староримски и италийски патриции. Възобновена е дейността на избирателните комиции, обявена е свобода на словото, Сената получава правото да назначава и контролира провинциални магистрати, разбира се, одобрени от принцепса.

Траян е популярен и сред народа на Рим, поддържайки еднакво добри отношения, както със Сената, така и с армията. Той допълва фонда на системата Алимента, създадена от предходника му за издръжка на сираци и бедни семейства.

Към края на 116 и началото на 117 г. Римската империя се намира в зенита на могъществото и славата си. Римските знамена се издигат по крайбрежието на Персийския залив, където новопостроената флота предприема показна експедиция в Индийския океан. Победоносният Траян получава от Сената титлите Parthicus („Партски”) и Optimus Maximus Princeps („Най-добър и най-велик първенец”).

Императорът започва да крои планове за още завоевания на Изток подобно на Александър Велики. Той обаче е изненадан от внезапни въстания в Египет, Кипър, Северна Юдея, а в самото Двуречие скоро се появяват нови партски армии. За умиротворяване на провинциите са отделени значителни контингенти, което отслабва римското присъствие по поречието на Тигър и Ефрат. Избухва голямо въстание на народа във Вавилония. Римляните губят контрола над важни крепости и скоро се виждат принудени да опразнят Месопотамия.

Това кара Траян да се оттегли в Сирия, откъдето се отправя към Рим, за да събере средства за възобновяване на войната. По време на пътуването императора умира от воднянка в Селинус (Киликия) на 8 август 117 г. Урната с праха му е положена в основата на триумфалната Траянова колона в Рим. Траян не оставя наследници, а властта в империята е поета от Адриан, негов далечен сродник.

След смъртта си великият император и пълководец е обожествен от Сената, който възприема обичая да приветства всеки следващ нов цезар с пожеланието „Да бъде по-щастлив от Август и по-добър от Траян”.
1593 г. Ватикана започва 7-годишен процес срещу Джордано Бруно. Философът си докарва жестоката присъда с твърденията, че Земята не е център на вселената и не Слънцето се върти около нея, а тя около него.

За да не се разпространят теориите на Бруно, съдът постановява освен смъртта на астронома всичките му трудове да бъдат включени в забранителния Index Librorum Prohibitorum.

17 февруари 1600 г. е последният ден от живота на учения. На пазарния площад „Кампо де фиори” в центъра на Рим се е събрала огромна тълпа и чака зрелище. Светата инквизиция е обявила, че ще изгори жив Джордано Бруно. Езикът и небцето му са прободени с шипове, железа са заклещили челюстта му.

Решението да бъде изгорен на клада монахът философ Джордано Бруно е повод за „дълбоко съжаление за църквата”, но тя все още го смята за еретик, оповести през 2000 г. държавният секретар на Ватикана кардинал Анджело Содано. „Историята ни учи, че съдът на инквизицията е желаел да служи на свободата и на Бога и е направил всичко, за да спаси живота на Бруно”, пише тогава Содано в свое послание до конференция в Неапол, посветена на 400-годишнината от изгарянето на непокорния монах.

Дни по-рано – след процес и мъчения в тъмниците на Инквизицията, продължили седем години, Джордано Бруно най-сетне е чул присъдата си – „смърт без проливане на кръв”. Той обаче не моли за пощада, а размахва заканително ръка към палачите си: „Вие с по-голям страх обявявате моята присъда, отколкото аз я изслушвам.”

Любопитно е, че съвременникът му Галилео Галилей, който развива същата теория, се отказва публично от идеите си и така спасява живота си.

1908 г. астрономът Филибер Жак Мелот открива Пасифая. Естественият спътник на Юпитер носи името на жената на Минос и майка на Минотавъра от древногръцката митология.

За първи път е наблюдаван на 28 февруари с.г. в Гринуичката обсерватория на фотографски плаки. Но впоследствие е открит и на плаки от 27 януари с.г.

Пасифая получава предварителното означение 1908 CJ преди да бъде установено на 10 април със сигурност, че е спътник на Юпитер, а не астероид. Преди да бъде наречен официално през 1975 г. е бил известен като Сатурн 8 или Посейдон.

Орбитите на четири външни спътника на Юпитер – Пасифая, Ананке, Карме и Синопе, са с почти еднакви размери, а спътниците обикалят около планетата в посока, обратна на неговото орбитално движение.

1924 г. полагат балсамираното тяло на Ленин в построения за него мавзолей на Червения площад в Москва. Архитект на монументалната гранитна сграда е Алексей Шчусев, който е взаимствал някои елементи на античните мавзолеи, като за основа използва Пирамидата на Джосер.

Първоначално е построен от дърво във формата на куб само за шетс дни след смъртта на Владимир Ленин за неговото погребение. През пролетта на същата година е издигнат пак дървен мавзолей, като са пристроени трибуни. В сегашния си вид – от железобетон, с тухлени стени и облицовка от гранит, мрамор, лабрадор и порфир, е построен през 1929-1930 г.

Първите два саркофага за тялото на Ленин са по проект на архитекта Константин Мелников. По време на Великата отечествена война тялото е евакуирано в Тюмен, след което то е поместено в саркофаг по проект на Шчусев и скулптора Борис Яковлев.

От построяването му мавзолеят е използван като трибуна, на която се появявали ръководителите на Съветската държава и са наблюдавали тържества, шествия и паради на Червения площад. Любопитен факт е, че в периода 1953-1961 г. в мавзолея е съхранявано и тялото на Йосиф Сталин.

Сред руската общественост периодично се възобновява обсъждането дали да се погребе тялото на Ленин и какво да се прави с мавзолея. Учените вече са притеснени за състоянието на мумията. Според тях тялото на вожда се топи.

„Вождът е в добро състояние, но костюмът му не бе сменен заради кризата”, обясни преди време Юрий Денисов-Николски, зам.-директор на Всеросийския научно-изследователски институт за лекарствените и ароматичните растения и ръководител на групата биолози, направили последното освежаване на мумията.
1944 г. Ленинград е напълно освободен след 872-дневна германска блокада. Превземането на балтийските републики и Ленинград е съставна част от плана „Барбароса” на немското Върховно командване за инвазия в Съветския съюз. За целта е сформирана група армии „Север” начело с фелдмаршал Вилхелм фон Лееб. Заедно с немците при Ленинград се сражават още италиански и финландски части и испанската Светлосиня дивизия. Общо срещу града на Нева настъпват около 900 000 души от вермахта и неговите съюзници.

Срещу тях се изправят съветските войски на Ленинградския фронт в състав от 725 000 души. След началото на войната на 29 юни 1941 г. започва частична евакуация на населението от Ленинград с влакови композиции и изграждане на отбранителни линии около града. През месеците юни-юли близо 300 000 бежанци пристигат в Ленинград в търсене на убежище.

На 19-23 юли е спряна първата атака на вермахта на разстояние 100 км от града. На 27 юли Хитлер посещава щаба на група армии „Север”, ядосан на забавянето на настъплението. Той нарежда Ленинград да бъде превзет до декември. На 31 юли финландските войски атакуват позициите на Червената армия край Ленинград. На 27 август са блокирани всички шосета и железопътни линии, по които може да се извърши евакуация на населението от Ленинград. През месеците август-септември градът е подложен на тежък артилерийски обстрел и въздушни бомбардировки от германската армия.

На 8 септември 1941 г. германските войски достигат бреговете на Ладожкото езеро и обкръжават напълно Ленинград. Започва Блокадата на Ленинград. Към този момент в града живеят 2 887 000 жители. На 10 септември Сталин назначава армейски генерал Георгий Жуков за главнокомандващ на Ленинградския фронт, на мястото на провалилият се като военноначалник, герой от Гражданската война, маршал Климент Ворошилов.

На 22 септември  Хитлер заявява, че градът трябва да бъде заличен от лицето на земята, а населението напълно унищожено. На 25 септември е извършен Шлиселбургският десант от съветските войски на южния бряг на Ладожкото езеро, но той е унищожен от немците. На 3 октомври е предприет нов безуспешен опит за десант от червеноармейците в района на завод „Пиш-Маш”. На 5 октомври стартира Стрелинско-Петерхофската операция на войските от Лениградския фронт, по време на която се прави неуспешен опит да се свържи Ленинград с Ораниенбаумският плацдарм. На 8 ноември Хитлер заявява в речта си в Мюнхен „Ленинград ще умре от глад”.

На 10 ноември съветските войски преминават в контранастъпление, което продължава до 30 декември, но не успява да разкъса обръча около града. Въпреки това немските войски са принудени да се оттеглят от Тихвин до река Волхов. На 21 ноември в Ленинград спира електрозахранването. На 6 декември спира снабдяването с вода. Спряно е и отоплението в града.

На 7 януари 1942 г. започва Любянската настъпателна операция на съветските войски. Тя продължава 16 седмици и завършва без успех. За да разкъсат блокадата на немците, съветските войски започва битката за плацдарма наречен „Невският нос”. Боевете за този плацдарм продължават до май 1943 г. с променлив успех.

През април завършва без успех операция „Леден удар” на Луфтвафе, целяща потопяване на съветския Балтийския флот в ледовете край Ленинград. През юни немците докарват ново супермощно оръдие, което обстрелва Ленинград с 800-килограмови снаряди и причинява големи опустошения в града. През август Светлосинята дивизия от испански доброволци-франкисти е предислоцирана близо до Ленинград, за да помогне на хитлеровите войски в боевете с червеноармейските части. От 14 август до 27 октомври финландска военна флотилия „К” атакува съветските конвои по „Пътя на живота” на  Ладожкото езеро.

На 19 август 2-ра и 8-ма съветски армии провеждат операция „Синявин”, която продължава осем седмици. Тя завършва без успех, с тежки загуби за съветските части, но проваля немският офанзивен план „Северно сияние”, съгласно който немската армия трябва да се съедини с настъпващите финландски войски намиращи се на река Свир, североизточно от Ленинград.

През януари 1943 г. се засилва интензивността на артилерийския обстрел над Ленинград. От 12 до 30 януари съветските войски провеждат успешно операция „Искра” за откриване на коридор между града и брега на Ладожкото езеро. На 5 февруари започва да действа „Пътят на победата” – 33-километровата жп линия, свързваща Ленинград с останалата част на Русия. На 7 февруари в обсадения град пристига първият влак по нея.

На 14 януари 1944 г. Ленинградският и Волховският фронт преминават в решително настъпление. Целта е да се пробие обръчът около Ленинград и да се обкръжи германска армия между Красно село и Ропши, което става на 18 януари 1944 г.

Германските части са принудени на 27 януари 1944 г. да свалят блокадата на града и да отстъпят от своите позиции. Те са отблъснати на 60-100 км. В чест на това събитие Ленинград е озарен от празнични илюминации. Немците пък в своето безсилие разрушават голяма част от великолепните паметници на културата, като Екатерининския дворец, Петерхоф, Гатчина и Стрелина, разположени по южното крайбрежие на Финския залив.
Блокадата на Ленинград се превръща в едно от най-тежките изпитания за съветската държава по време на Втората световна война. Немците разрушават и опожаряват 3200 жилища, 9000 дървени къщи, 840 фабрики и заводи. Загубите на Червената армия са тежки – 450 000 убити и безследно изчезнали. Смята се, че смъртните случаи от глад, бомбардировки и артилерийски обстрел сред цивилното неселение на града са между  800 000 и 1 500 000 души.
1945 г. Червената армия влиза в нацисткия концлагер Аушвиц в Полша. В състава на Червената армия по време на операцията има руснаци, украинци, чеченци, татари, грузинци и казахстанци.

На 26 септември 1941 г. Рудолф Хьос получава заповед да построи допълнителен трудов лагер за 100 000 руски военнопленници в областта Аушвиц. Този лагер възниква в областта Биркенау, отдалечена на около 3 км от концентрационния лагер Аушвиц I.

Националсоциалистите изчакват построяването на лагера, след което принуждават населението от тази област да напусне своите домове. Арестантските командоси имали за задача да съборят къщите, за да набавят необходимия материал.

Построен първоначално като работнически лагер за военнопленници и други арестанти да бъдат принудително заети с работа за СС, впоследствие функцията на лагера бързо бива променена. В началото на 1942 г. в Аушвиц руски комисари и негодни за работа арестанти били първоначално убивани чрез „Циклон Б”, а в края на 1941 г. настъпва времето на експерименталните опити. Аушвиц приема функцията на унищожителен лагер, но също така запазил дейността си на концентрационен и работен лагер.

Новите затворници идвали ежедневно с влакове от цяла окупирана Европа. Веднага били разделяни на групи. Първата се отправяла веднага към газовите камери – предимно жени, деца, старци и всички, които не минат пред комисията по пригодност за работа. Втората група затворници се отправяли на работа към индустриални заводи на различни компании. В комплекса около 405 000 затворници били изпратени към фабриките от 1940 до 1945 г. Третата група, в която влизали близнаци и малки хора, били отвеждани за различни медицински експерименти, в частност при д-р Йозеф Менгеле, известен като „ангел на смъртта”. В четвъртата група попадали жени, които нацистите използвали за прислужници и лични слуги.

През 1943 г. на терориторията на лагера е сформирана съпротива, която помогнала на няколко затворници да избягат, а през октомври 1944 г. групата разрушила един от крематориумите. Дейността на някои крематориуми и газови камери от концентрационния лагер е била прекъсната още от ноември 1944 г. Пещите за горене са били демонтирани и е трябвало да бъдат отново построени във все още считания за сигурен концентрационен лагер Маутхаузен. Последните крематориуми били взривени от националсоциалистите малко преди освобождаването на лагера през януари 1945 г.

Между 17 януари и 23 януари 1945 г. са били евакуирани едва 60 000 арестанти и с маршова стъпка към изток преселени. В лагерите и външните постове 7500 арестанти са били оставени, тъй като са били прекалено слаби или болни, за да могат да маршируват. Повече от 300 са били разстреляни. Предполага се, че една планирана унищожителна акция е била предотвратена поради бързото преместване на червената армия.
Първоначално главният лагер Моновиц е бил освободен преди обяд на 27 януари 1945 г. от частите на 60-та армия на Първи украински фронт по заповед на Павел Курочкин. От изоставените там задържани (данните показват, че са наброявали от 600 до 850 души) 200 са умрели в последвалите дни на изнурение, въпреки оказаната медицинска помощ.

В памет на жертвите от лагера през 1947 г. Полша създава музей „Аушвиц-Биркенау” на територията на лагера. От 1979 г. тази област е въведена в списъка за световно културно и природно наследство на човечеството.

През 2015 г. вече е готов и пълният списък на служителите в нацисткия концлагер. Това заяви прокурорът от Института за национална памет Лукаш Грамза. По думите му в списъка фигурират имената на около 9500 надзиратели и други служители в лагерния комплекс.

Целта на следствието, което се осъществява в сътрудничество с съдебните власти в Германия, е изправяне пред правосъдието на останалите живи членове не персонала на Аушвиц.
1951 г. САЩ открива ядрения полигон в Невада с тестването на атомна бомба от 1 килотон. Създаването на полигона е част от ядрения проект на САЩ.

Депото се намира в американския щат Невада в южната част на окръг Най, 105 км северозападно от Лас Вегас. В района, който заема 3500 кв.км, са проведени 928 ядрени експлозии.

Любопитен факт е, че през 50-те години в този секретен обект се разработва и шпионският самолет „Ю-2”. По-късно там се тестват и други секретни летателни апарати като „Ес Ар-71 Блекбърд”, изтребителят „Еф-117 Стелт” и бомбардировачът „Бе-2”, също от класа „Стелт”.

Мнозина дори вярват, че в този военен обект се съхраняват извънземни космически кораби и останки от обитатели на други планети. Още по-любопитно е, че едва през 2013 г. ЦРУ призна директно за съществуването на „Зона 51” – свръхескретния полигон от ерата на Студената война, който практически десетилетия е предмет на конспиративни теории за инопланетяни и летящи чинии.

Разсекретени документи на управлението назовават тази база на ВВС по име и я позиционират на картата край пресъхналото езеро Грум. Но в документите не се споменава за катастрофи на НЛО, извънземни с черни очи или инсценирани кацания на Луната. Описват се някои самолети с чудновата форма, но не и летящи чинии.

Архивът по национална сигурност към университета „Джордж Вашингтон” се е сдобил с достъп до исторически документи на ЦРУ за пръв път през 2002 г., но в тях всичко относно „Зона 51” е било редактирано, т.е. заличено.

1959 г. НАСА избира 110 кандидати, които да бъдат обучавани за първия космически полет. На 7 октомври 1958 г. директорът на НАСА Томас Глинън обявява началото на „Проект Мъркюри”. Програмата предвижда извеждане на пилотиран от човек космически кораб на ниска околоземна орбита.

На 29 декември с.г. „Норт Американ авиейшън” става първия изпълнител по програмата, като получава от НАСА договор за строителството на ракетата „Литъл Джо I”, използвана в началните етапи на програмата. Първият космически кораб е построен от Дъглас Еъркрафт през октомври 1959 г. На 12 февруари 1960 г. Кристофър Крафт е назначен за координатор на програмата „Мъркюри”.

На 5 януари 1959 г. НАСА взема решение за селекция на първите астронавти. Критериите за подбора са предадени на Министерство на отбраната: възраст – до 40 години; ръст – под 180 см.; тегло – под 75 кг.; физическо състояние – безупречно (установено с повече от 90 прегледа, изследвания и тестове); образование – бакалавърска степен по технически науки; квалификация – пилот на реактивен самолет; специално образование – завършено обучение в школа за тест пилоти; летателен опит – не по-малко от 1500 полетни часа.

Пентагона одобрява по документи списък от 110 пилоти, от които са подбрани след първоначалните медицински прегледи и изследвания 35 пилоти. След още тестове от тях остават само 18. На 2 април 1959 г. са избрани седем астронавти – „Седморката на Мъркюри”.
На 5 май 1961 г. астронавтът Алън Шепърд става първият американец в космоса, като пилотира „Фрийдъм 7” за 15-минутен суборбитален полет. Джон Глен става първият американец, извършил орбитален космически полет. На 20 февруари 1962 г. Глен на „Мъркюри 6” три пъти обикаля земното кълбо. Продължителността на полета е 4:55 часа.

Любопитен факт е, че втория си орбитален полет (през 1998 г.) Глен извършва в качеството на специалист по полезния товар на космическия кораб „Дискавъри”. Мисията на „Дискавъри” продължава 213:44 часа. Към времето на този космически полет Джон Глен е навършил 77 години. И до момента той е най-възрастният човек в света, извършил космически полет.

Името на програмата идва от римския бог Меркурий, който често е символ на скорост. Меркурий е и името на планета от Слънчевата система, която се движи и най-бързо от всички планети и е най-близо до Слънцето.

1967 г. СССР, САЩ и Великобритания подписват Договор за космоса. Документът влиза в сила на 10 октомври 1967 г., а официалното му наименование е „Договор за принципите, които регулират дейността на държавите по изследването и използването на космическото пространство, включително Луната и другите небесни тела”.

Космическото право нормира дейността на държавите както в космическото пространство и на небесните тела, така и дейността им на Земята, отнасяща се до изучаването и овладяването на Космоса. Първият етап е свързан с разработването и приемането в рамките на ООН на редица резолюции, засягащи правното регулиране на космическите изследвания.

През 1961 г. Общото събрание на ООН приема резолюция, в която намират отражение основните принципи на изследване на Космоса за мирни цели. През 1963 г. се приема Декларация относно правните принципи на дейност на държавите за изследване и използване на космическото пространство и др.

С Договора от 1967 г. е забранено националното присвояване на космическото пространство, Луната и другите небесни тела както чрез разпростиране на суверенитет, окупация, така и с всякакви други средства. Любопитен факт е, че множество екваториални държави през 1976 г. все пак декларират, че разпростират своя суверенитет над припадащите им се участъци на геостационарната орбита, които съответстват на размера на тяхната територия. Под декларацията се подписват Колумбия, Конго, Еквадор, Индонезия, Кения, Уганда и Заир. Претенциите им обаче са категорично отхвърлени от мнозинството държави.

В Комитета за Космоса на ООН се приема, че космическото пространство се простира след външната граница на въздушната граница – около 100-110 км от повърхността на Земята, до пределите на лунната орбита. Пространството между вътрешната граница на космическото пространство и орбитата на Луната, т.е. в границите на 384 000 км от повърхността на Земята,носи наименованието Близък Космос,а пространството отвъд пределите на орбитата на Луната – Далечен Космос.

В Споразумението за дейността на държавите на Луната и на другите небесни тела от 1979 г. се развиват разпоредбите на Договора за Космоса и е уреден конкретен правен режим на естествените спътници на Земята и на другите небесни тела.

От споразумението произтича задължението за държавите и другите субекти на международното право, осъществяващи дейност в Космоса, на Луната и другите небесни тела, да се използват изключително само за мирни цели, както и забраната за извеждане в орбита около Луната и другите небесни тела на оръжия за масова унищожение.
1967 г. първият тричленен екипаж на „Аполо 1” загива. Трагичният инцидент се случва при пожар в Кейп Кенеди по време на тренировка в Командния модул на апарата. Загиват командирът Върджил Грисъм (с два космически полета), старши пилотът Едуард Уайт (един космически полет) и пилотът Роджър Чафи.

„Аполо 1” е първият кораб от програмата „Аполо” на НАСА, предвиден за извеждане в ниска околоземна орбита на тричленен екипаж с новия космически кораб.

След вземането на решение за изпращане на хора на Луната през лятото на 1966 г., НАСА започва изпитания на новия си кораб „Аполо”. Планирано е първото изстрелване с екипаж на борда да се осъществи на 21 февруари и да продължи 14 денонощия.

Доставеният Команден модул CM-012 търпи много критики от страна на астронавтите, трениращи на него. Въпреки това от НАСА настояват тренировъчният процес да продължи и на 27 януари 1967 г. започва пълно генерално отработване на стартовия процес. Екипажът заема своите места в 13.00 ч. на стартова площадка номер 34 в Кейп Кенеди за провеждане на всички планирани операции, като още в началото те са спирани заради възникнали редица технически проблеми.

В 18.20 ч., 10 минути преди симулационния старт, предстартовото броене е спряно заради появил се проблем в комуникационната система. Десет минути по-късно, в 18.31 ч., секунди преди повторното включване на часовниците, Роджър Чафи докладва за пожар на борда. След няколко секунди Едуард Уайт започва да крещи: „Пожар в кабината”.

Техниците, обслужващи кораба, започват да се борят с огъня за спасяването на екипажа. Според процедурите за спешно напускане, астронавтите би трябвало да напуснат капсулата за не повече от 90 секунди. Това обаче не се случва.

14 секунди по-късно избухва топлинен взрив и връзката с екипажа е прекъсната. Четирима техници с пожарогасители се опитват да отворят евакуационния люк, но дефектните газови маски и сложният механизъм за отваряне възпрепятстват техните усилия.

Със сетни усилия след пет минути люкът е отворен, но екипажът вече е мъртъв. Пристигналите по-късно пожарникари установяват, че смъртта е настъпила от задушаване от въглероден оксид, а не от изгаряне. Скафандърът на Чафи изгаря само 15%, на Уайт – 20%, а на Грисъм – 70%.

Назначена е комисия да установи причините за възникването и бързото разпространение на пожара. Конгресът на САЩ също назначава своя комисия за дейността на НАСА и за причините, довели до фаталния край на мисията. Разследването показва, че екипажът се е борил до последно да отвори спасителния люк, но не е успял.

Телата на загиналите астронавти са погребани с всички държавни и военни почести. Грисъм и Чафи са погребани в Националното военно гробище в Арлингтън в присъствието на президента на САЩ Линдън Джонсън. Уайт е погребан във военното гробище на Американската академия в Уест Пойнт. Мемориални плочи са поставени на мястото на инцидента в Кейп Кенеди – стартовият комплекс LC 34.

По настояване на астронавтите е предприета генерална реконструкция на следващите кораби от серията „Аполо”. Отстранени са 1407 дефекта, изцяло е подменена системата за дишане на кораба, като чистият кислород е заменен със смес от азот и кислород в съотношение 40:60.

Монтиран е нов люк, който се отваря за 6 секунди при аварийна ситуация, сменена е цялата електрическа инсталация с огнеупорни кабели, в скафандрите на екипажа са вложени негорими бета-тъкани, както и при всички останали платнени повърхности.

Променена е цялостната стратегия на НАСА за планираното до края на десетилетието покоряване на Луната. Занапред преди всичко ще се наблюдават принципите за обща безопасност на екипажите за сметка на гоненето на срокове и подлагането им на излишни рискове. Като цяло програмата „Аполо” е значително преосмислена и следващите мисии са планирани със значително по-малък риск.

1983 г. японските острови Хоншу и Хокайдо са свързани с най-дългия тунел в света – Сейкан. Първоначално двата острова са свързани с основната тръба на тунела, но строителството продължава до 1988 г., когато на 13 март е направеното официалното откриване.

Идеята за прокопаване на тунела възниква още през 1946 г. През 1954 г. пет ферибота потъват в пролива Цугару по време на тайфун, и още на следващата година Японските национални железници ускоряват проучванията за тунел.

Първите пробни прокопавания започват през 1961 г., а през 1964 г. се създава корпорацията, която е инвеститор, основен строител и собственик на тунела. Строителството започва на 28 септември 1971 г. Прокопаването  на тунела започва едновременно в северния и южния край.

На 27 януари 1983 г. японският премиер Ясуширо Накасоне натиска бутон, с който задейства взрива, с който е отворен спомагателния тунел. По подобен начин на 10 март 1985 г. министърът на транспорта Токуо Ямашита символично пробива отвора, с който е прокопан от край до край главния тунел.

Общата дължина на тунела е 53,85 км, от които 23,3 км са под морското дъно. По трасето са изградени и две станции (Йошиока-Каитей и Тапи-Каитей), които на практика са музейни зали и представят на посетителите историята на строителството на тунела и особеностите на неговото функциониране.

Любопитен факт е, че първото му място като най-дълъг тунел ще бъде отнето след построяването на железопътния тунел Готарт през 2018 г. Тогава обаче за тунела Сейкан ще остане първенството за най-дълбоко разположения железопътен тунел в света.

През юли 2013 г. в борбата за най-дългия подморски тунел в света се включи и Китай. След като обяви, че ще инвестира 260 млрд. юана (около 42 млрд. долара), за да построи тунел през протока Бохай, който да свърза източната и североизточната част на страната.

Според плановете 123-километровият тунел ще тръгва от пристанищния град Далиен в североизточната провинция Ляонин и ще стига до град Янтай в източната провинция Шандун. Интересно е, че проектът всъщност е обявен, още през 1994 г., но 20 години по-късно всъщност още не е започнал.

27 януари 2015 Елена Банкова