Pages Menu

ян. 27, 2014

В края на зимата, в Деня на железарите

babaStanka copyСливенският пазар, един от най-хубавите в страната, е невероятно място. Какво ли няма тук! Освен обичайните за сезона плодове и зеленчуци, пазарът е изпълнен с аромати и звуци, хора, които са и толкова познати, и всякога различни.
Отсреща е Радко Цигана, той може да ти даде билка за всяка болежка. На една от сергиите, откъм реката, седнал, примижава срещу слънцето стар побелял симпатичен старец. Скулест, с пъстри, весели очи, той се усмихва като дете. Пред него има наредени малки брадвички, мотички, юлари, украсени с мъниста и камбанки. Синеят се „против уроки“, както самият той казва.
Точно този човек ми трябва – дядо Митко Джигрито. Той е син на Петър Митев – един от първите клуцохорски железари. И един от последните останали верни на професията. Той и до ден днешен продължава да „върти занаята“.
Дядо Митко започва своя разказ с далечната 1949 г., когато е бил едва двайсетгодишен. Очите му се просълзяват. Може да е и от студа, но едва ли…
–  Беше много трудно – разказва той. – Много работехме, от сутрин до вечер. Сутрин ставахме в 3, за да запалим пещта да достигне необходимата температура, да може желязото да се претопи. Оттам насетне почвахме да правим продуктите. От всяка къща се чуваше звънът на чука – той въздъхва и продължава. – Наистина беше трудно, но колко беше хубаво! Бяхме млади, единни, нямаше делба между отделните родове. Помагахме си много. Живеехме заедно с българите. Работехме много, честно, нямаше тия кражби, просия. И българите бяха други – no- възпитани, по-добри. Отношенията бяха прости – работиш здраво, уважават те. Българите никога не са протестирали, че от тъмно до тъмно чукаме и тракаме. И това ката ден. А сега какво е?! Ти кое момиче си? – неочаквано ме пита той.
–  На Руско Немцов Железаря съм внучка.
–  Ааа, бай Руско. Хубав човек беше той, и братята му, и синовете му. Всичките са ковачи. Аз съм бил учител на най-големия, на Олю (чичо ми Митко го знаят с този прякор).
Въпреки че е била тежка и мръсна работа железарството, много роми са я предпочитали, защото е била добре заплатена. Не можах да разбера колко са получавали, но парите са им стигали да живеят нормално и да си покриват всички разходи. Със сигурност знам, че в периода 1980-1990 г., когато съществуваше цехът в гр. Кермен, железарите получаваха 300-400 лв., за онова време страшно много пари, средната заплата беше около 200 лева.
Продуктите, които са произвеждали железарите, са били предимно за селското стопанство. Тракторни лемежи, ножове и зъби за багери, но и за роторите на ТЕЦ „Марица-Изток“, лапи, отметателни дъски… Всичко това е било страшно необходимо на селските стопани, на пазара и майсторите железари, само роми, били важни, важни.
Имало е пласмент в цяла България.
През 1956-1957 г. се повдига въпросът за разширяване на ТПК и за обединение с „Ковач“, тази кооперация също е била в железарския бранш. Въпреки недоволството на хората, се стига до обединение, но повечето напускат. Младите поели работата, а старите се отдръпнали в работилничките си. Тогава един известен и уважаван човек, когото всички в Сливен познаваха, се заема да направи железарски цех. Този човек беше Димитър Пелишев – Папи. Той почина наскоро. Много се говори за Папи, за неговите качества на добър бизнесмен.
Та през 1980 г. в Кермен се открива един от най-модерните цехове в цяла България с пещи, въздушен чук, преси и др. И аз имам спомени от цеха, защото през 1987 г. ме взеха там на работа. Изкарах едно незабравимо лято и ми беше много интересно сред тези мъже. Баща ми Пейо Немцов, Пейчо (По), Колъо Яцата, който и сега прави много красиви предмети от ковано желязо, Иван Бокхалията и други, на които вече не помня имената. Произвеждаха обичайните продукти за селското стопанство. Този цех толкова се беше прочул, че Диляна Грозданова дойде в Сливен с нейното предаване „Актуална антена“ и направи филм.
Работниците и до ден днешен си спомнят за годините, прекарани в Кермен – високи заплати, екскурзии в чужбина, вечеринки. Какво са ромите без своите празници? Без своята музика, без своите песни и танци? Както са умеели здраво да работят, така се и веселели. Много тържествено се е празнувал железарският празник, който е на 31 януари. Първите вечеринки са организирани още през 50-те години на миналия век. Били с предварително записване и се провеждали във Военния клуб с оркестър, с концерт, с томбола. Най-голямата награда на вечерта бил, естествено, петелът. Наддавали са за него и който предлагал най-висока цена, той го вземал. Танцували предимно валс, танго и мазурка.
През 80-те години. Атанасовден продължава традициите с още по-весели и пищни тържества. Два-три дена преди самата „вечеринка“ избирали баш майстор. Той бил най-добрият, най-способният в професията. Не е било задължително да е най-старият, а най-добрият. Давали му лентата на първенец и парична награда. Той от своя страна е събирал колегите си вкъщи и ги черпел.
И в наше време вечеринките преминаваха много шумно, много тържествено, обикновено в най-изискания и най-големия ресторант – „Сливен“. Дълги години организатор на тези вечеринки беше моят баща – Пейо Немцов. Папи разчиташе на него и всичко беше безупречно. Голяма веселба падаше!

Росица Русева

„Пътят на ромите“, В.Чапразов, Сийка Чавдарова
ИК „Куна“, София, 2009